Искаше му се Ромео да можеше да се върне в Сиена в този миг и да нахлуе в града с отряд войници, за да открадне Жулиета преди да е станало прекалено късно. Но хората твърдяха, че Ромео бе в далечни земи, търсейки утеха в пиене и жени.
Още докато се хранеше, Жулиета осъзна, че това бе последната й закуска в дома на семейство Толомей. Мона Антония бе сипала нещо в питието й, за да я успокои. Леля й въобще не можеше да предположи, че тя не възнамерява да попречи на сватбата. Как би могла да помисли, че Жулиета иска да се доближи до Салимбени, за да го накара да страда?
Сякаш мъгла бе покрила всичко около нея — сватбената процесия, зяпачите из улиците, внушителната катедрала. Едва когато Салимбени повдигна воала, за да покаже венчалната й корона на епископа и на възхитените гости, тя се отърси от транса си, потресена от близостта на човека, когото ненавиждаше.
Възприе короната си като греховно изделие от злато и блестящи камъни, каквото не бе виждала никога преди. Беше съкровище, подходящо за крале, а не за мрачно селско момиче. Но всъщност короната не бе предназначена за нея, а за прослава на Салимбени.
— Харесва ли ти подаръкът ми? — попита я той, като се вгледа внимателно в лицето й. — Украсен е с два етиопски сапфира, които приличат на очите ти. Безценни са. Но пък… изглеждаха самотни, затова им осигурих компанията на два египетски изумруда, защото те ми напомниха за начина, по който Ромео те гледаше.
Той се усмихна доволно, когато видя шокираното й лице.
— Кажи ми, скъпа, не намираш ли, че съм щедър?
Жулиета се стегна и отговори лицемерно:
— Да, господине, вие сте повече от щедър.
Той се засмя весело.
— Радвам се да го чуя. Ние с теб ще се разбираме чудесно.
Епископът не одобри заядливата му забележка. Не я одобриха и свещениците, дошли в брачната спалня, за да я благословят. Когато откриха, че знамето на Ромео бе проснато на леглото, се обърнаха с упрек към Салимбени.
— Господин Салимбени! — възкликнаха. — Не можете да постелете леглото си с това знаме!
— Защо не? — попита Салимбени с чаша вино в ръка и музиканти по петите си.
— Защото принадлежи на друг човек. Беше дадено на Ромео Марескоти от самата Богородица и бе предназначено само за неговото легло. Защо предизвиквате небесата?
Жулиета обаче знаеше много добре защо Салимбени бе постлал знамето на леглото. Беше го направил по същата причина, поради която бе сложил изумрудите във венчалната й корона — за да й напомни, че Ромео бе мъртъв, а тя не можеше да го върне обратно.
Накрая Салимбени изхвърли свещениците без да получи благословията им, а след като се наслуша на пиянските дрънканици на гостите си, изхвърли и тях заедно с музикантите. Някои хора се изненадаха от внезапната проява на грубост и липса на щедрост у благодетеля си, но веднага разбраха — причината седеше в ъгъла полузаспала. Дори в това състояние на унес бе прекалено красива, за да остава сама по-дълго.
Докато Салимбени изпращаше гостите и изслушваше пожеланията им, Жулиета грабна нож от банкетната маса и го скри под дрехите си. Беше гледала оръжието цяла вечер и още преди да го вземе в ръка бе планирала как ще накълца с него гнусния си насилник. От писмата на Джианоза знаеше, че в брачната нощ Салимбени щеше да дойде при нея съблечен и с мисли за всичко друго, но не и за битка, а това щеше да е идеалният момент за нанасяне на удара.
Изпитваше голямо нетърпение и силно желание да му нанесе такива рани, че да покрие леглото с неговата кръв вместо със своята. Но най-вече копнееше да се наслади на реакцията му преди да забие острието в дяволското му сърце.
Не планираше какво точно ще се случи след това. Не бе виждала монах Лоренцо от нощта след надбягването. Никой друг не прояви съчувствие. Бе сигурна, че трупът на Ромео още лежи непогребан в гробницата на Толомей. Възможно бе леля й да се бе върнала при гроба на сина си на следващия ден, за да запали свещ и да се помоли за душата му, но Жулиета подозираше, че ако се бе натъкнала на трупа на Ромео, всички в Сиена вече щяха да са чули новината.
Когато Салимбени дойде при Жулиета в осветената от свещи брачна спалня, тя току-що бе престанала да се моли и още не бе решила къде да скрие ножа. Обърна се към натрапника и настръхна, когато видя, че бе облечен само в туника. Ако държеше оръжие в ръката си, гледката щеше да е по-привлекателна от вида на голите му ръце и крака.
— Вярвам, че обичаят е — каза тя с треперещ глас, — да оставиш малко време на жена си да се подготви…