— О, мисля, че си напълно готова! — отвърна той, като затвори вратата, приближи се до нея и я хвана за брадичката. — Независимо колко дълго ще ме накараш да чакам, никога няма да се превърна в мъжа, когото желаеш.
Отвратена от докосването и миризмата му, Жулиета отвърна измъчено:
— Но ти си мой съпруг…
— Така ли? — ухили се той. — Защо тогава не ме приветстваш по-сърдечно, скъпа? Защо очите ти са толкова студени?
— Аз… — затърси подходящите думи тя, — аз още не съм свикнала с присъствието ти.
— Разочароваш ме — изсумтя той. — Казаха ми, че имаш по-твърд дух. А сега започвам да мисля, че сигурно постепенно ще ме харесаш.
Жулиета не отговори и той прокара ръка по врата й, за да смъкне надолу деколтето на сватбената й рокля, търсейки достъп до гърдите й. Тя ахна, когато усети алчните пръсти и за момент едва не забрави коварния си план да го накара да вярва, че я бе завладял.
— Как смееш да ме докосваш, миризлив козел! — изсъска тя и се помъчи да се освободи от ръцете му. — Господ няма да ти позволи да ме докосваш!
Салимбени се засмя доволен от внезапната съпротива и зарови ръка в косата й, за да я задържи неподвижна докато я целуваше. Едва когато тя почти повърна от отвращение, той я пусна и прошепна:
— Ще ти споделя една тайна. Дъртият господ обича да гледа.
После я вдигна и я метна на леглото.
— Защо иначе би създал тяло като твоето и би ми го дал да му се наслаждавам?
Салимбени я пусна за миг, за да свали колана от туниката си и тя се опита да изпълзи настрани. За съжаление, когато той я издърпа за краката, ножът, завързан към бедрото й, се откри. Салимбени избухна в смях.
— Скрито оръжие! — възкликна той, като издърпа ножа и огледа блестящото острие. — Вече знаеш как да ми доставиш удоволствие.
— Гнусна свиня! — извика Жулиета и се опита да му изтръгне оръжието. — Ножът е мой!
— Наистина ли? — развесели се той и огледа изкривеното й лице. — Тогава иди си го вземи!
Салимбени метна ножа и го заби високо в една дървена греда, далеч от обсега на Жулиета. Тя се опита да го ритне, а той я бутна обратно на леглото и я прикова към знамето.
— Е, хайде, скъпа — подразни я той, — какви други изненади имаш за мен тази вечер?
— Проклятие! — извика тя, като се опита да освободи ръцете си. — Ще прокълна всичко, което ти е скъпо! Ти уби родителите ми и Ромео. Ще гориш в ада, а аз ще пикая на гроба ти!
Докато лежеше безпомощна, изгубила оръжието си, и гледаше триумфалното лице на мъжа, който вече трябваше да лежи в локва кръв, обезобразен, ако не и мъртъв, Жулиета си помисли, че би трябвало да изпитва диво отчаяние. И за миг наистина го изпита.
Но после нещо се случи. Отначало усети лека топлина, която се вля в тялото й от леглото под нея. Беше странно чувство, сякаш лежеше в тиган над слаб огън, а когато топлината се засили, тя избухна в смях. Внезапно разбра, че бе преживяла момент на религиозен екстаз и Богородица я бе докоснала чрез знамето, върху което лежеше.
За Салимбени, налудничавият смях на Жулиета бе много по-тревожен отколкото която и да било обида или оръжие, насочени към него. Той я зашлеви няколко пъти, но не постигна друго, освен да засили откаченото й веселие. В отчаяното си желание да я накара да замълчи, той започна да съдира коприната, покриваща гърдите й, но в раздразнението си не успя да се справи. Проклинайки шивачите на семейство Толомей за доброто качество на работата им и издръжливостта на конците им, той се насочи към полите й и зарови през сложните пластове фусти в търсене на достъп до по-незащитени места.
Жулиета дори не се съпротивляваше. Просто лежеше и се смееше на компрометираната му мъжественост. Знаеше, че той нямаше да я нарани тази вечер. Независимо колко упорито се опитваше да я сложи на мястото й, Богородица беше на нейна страна, за да попречи на натрапника и да защити святото знаме от варварско оскверняване.
Тя се засмя отново и погледна нападателя си весело.
— Не ме ли чу? — попита го тя простичко. — Прокълнат си. Не го ли усещаш?
Хората в Сиена знаеха много добре, че клюката е или чума или отмъстител, в зависимост от жертвата. Тя бе коварна, хитра и фатална. След като веднъж те набележеше, нищо не можеше да й попречи да те съсипе. Ако не успееше да те притисне в ъгъла в настоящата си форма, просто се видоизменяше леко и те нападаше отново. Без значение бе колко далеч ще избягаш и колко време ще се криеш — тя винаги те намираше.