Маестро Амброджио чу слуха първо при месаря. По-късно същия ден, го чу при пекаря. А докато се прибере у дома с покупките си, вече знаеше достатъчно, за да се убеди, че е време да действа.
Той остави кошницата с храна и влезе направо в задната стая на ателието си. Взе портрета на Жулиета Толомей и го върна на статива. Досега не беше успял да го завърши. Но вече знаеше какво трябваше да държи младата жена в скръстените си за молитва ръце — не броеница или кръст, а роза с пет листчета, „мистичната роза“. Този древен символ на Богородица изразяваше загадката на девствеността й и непорочното зачатие. Според маестро Амброджио не съществуваше по-подходящ знак за покровителството на небесата над невинността.
Трудното за художника бе да представи цветето по такъв вълнуващ начин, че да насочи емоциите и мислите на хората не към красотата на розата, а към религиозната доктрина, която символизира. Приел предизвикателството с радост, маестрото започна да смесва цветовете и положи усилия да прогони от ума си всичко, което не е свързано с работата му в момента.
Но не успя. Чутите из града слухове бяха прекалено приятни и вълнуващи, за да спре да им се наслаждава. Всички твърдяха, че в нощта на сватбата на Салимбени с Жулиета Толомей, възмездието бе връхлетяло младоженеца. Той не бе успял да извърши жестокото си деяние.
Някои го наричаха проклятие, други — природа или логика. Но каквато и да бе причината, всички бяха наясно с последицата — бракът не бе консумиран.
Маестро Амброджио чу, че доказателствата за това били многобройни. Първото изхождало от действията на Салимбени: зрял мъж се оженва за младо, красиво момиче и прекарва нощта в леглото му; след три дни излиза от къщи и намира дама на нощта, но не успява да се възползва от услугите й; тя му предлага любезно богат асортимент от любовни отвари и прахове, а той бесен отказва — вече ги бил изпробвал всичките, но не вършели работа. До какъв друг извод можеше да се стигне, освен че бе прекарал брачната нощ в пълна неспособност и дори консултацията със специалистка не го бе излекувала?
Друго доказателство идваше от още по-надежден източник — собствената къща на Салимбени. Откак хората се помнеха, в семейството бе традиция да оглеждат брачния чаршаф след всяка сватбена нощ, за да се уверят, че булката е била девствена. Ако на чаршафа нямаше кръв, момичето бе връщано на родителите му, а Салимбени добавяха още едно име към дългия списък с враговете си.
На сутринта след сватбата на Салимбени обаче не бе показан никакъв чаршаф, нито знамето на Ромео бе размахвано триумфално, както предишния ден. Единственият, който бе наясно със съдбата на знамето, бе слугата, на когото бе наредено да го достави в кутия на господин Толомей същия следобед и да се извини за това, че неоправдано бе взето от трупа на Тебалдо. А когато най-после, няколко дни след сватбата, парче окървавен чаршаф бе дадено на слугинята, която го предаде на икономката, а тя — на най-старата баба в къщата, то същата тази баба веднага го обяви за фалшификат.
Невинността на булката бе въпрос на чест и се налагаше да прибягват до страхотни измами. Из целия град различни баби се съревноваваха в разработването и откриването на най-убедителните смеси, които можеха да бъдат изсипани върху брачния чаршаф при липсата на истинското „нещо“. Само кръв не бе достатъчна. Тя трябваше да се смеси с други вещества и всяка баба си имаше собствена рецепта. Също като алхимиците от стари времена, бабите говореха със специални термини. За тях предизвикателството бе да открият идеалната комбинация от мъжкото удоволствие и женската болка, от растящата и намаляващата луна.
Подобна жена, обучена и опитна в тези действия, никога не можеше да бъде подлъгана от брачния чаршаф на Салимбени. Очевидно той не бе поглеждал повторно булката си или леглото й след първата нощ. Но все пак, никой не смееше да заговори лично опасния мъж, тъй като всички бяха наясно, че проблем има не жена му, а самият той.
Маестро Амброджио завърши портрета на Жулиета, но това не му бе достатъчно. Изпълнен с енергия, той отиде в палат „Салимбени“ седмица след сватбата, за да уведоми обитателите му, че стенописите им се нуждаят от инспекция и поддръжка. Никой не посмя да възрази на прочутия художник, нито да се консултира по въпроса с господаря си, затова през следващите дни маестрото можеше да влиза и излиза от къщата, когато си пожелае.
Тайният мотив на Амброджио, разбира се, бе да види Жулиета и, ако е възможно, да й предложи помощта си. С какво точно, не беше сигурен, но знаеше, че няма да се успокои докато Жулиета не се увери, че все още има приятели на този свят. Но независимо от дългото чакане — висеше с часове на стълбата и търсеше кусури в собствената си работа — младата жена не се появи, нито някой спомена името й. Струваше му се, че Жулиета сякаш бе престанала да съществува.