Една вечер, когато качен на върха на високата стълба проверяваше за трети път същия герб и се чудеше дали е време да премисли стратегията си, случайно дочу разговор между Салимбени и сина му Нино. Двамата мъже бяха в съседната стая и очевидно вярваха, че са сами. Започнаха да обсъждат въпрос, който изискваше пълна дискретност. Нямаха представа, че през пролуката между вратата и касата, маестрото можеше да чуе всяка дума.
— Искам да заведеш Мона Жулиета в „Рока ди Тентанано“ — каза Салимбени на сина си — и да се увериш, че е настанена… подходящо.
— Толкова скоро? — възкликна младежът. — Не мислиш ли, че хората ще започнат да говорят?
— Хората вече говорят — отбеляза Салимбени, очевидно свикнал на откровеността на сина си. — И не искам всичко да се провали. Тебалдо… Ромео… всичко това. И за теб няма да е лошо да напуснеш града за известно време. Докато хората забравят. Напоследък се случиха прекалено много неща. Тълпата започва да се вълнува. А това ме тревожи.
Нино се засмя.
— Вероятно ти трябва да отидеш вместо мен. Промяна на мястото и въздуха…
— Замълчи!
Очевидно в приятелството на Салимбени имаше определени граници.
— Ти ще отидеш и ще я отведеш със себе си. Да изчезва оттук! Прилошава ми от мисълта, че е в дома ми. А след като си там, искам да останеш…
— Да остана там? — възмутено го прекъсна Нино, който се отвращаваше от живота в провинцията. — Колко време?
— Докато тя забременее.
Настъпи дълга пауза, по време на която маестро Амброджио едва успя да се задържи с треперещи ръце на стълбата.
— О, не! — Нино се отдръпна с погнуса от баща си. — Не и аз. Всеки друг, но не и аз.
С почервеняло от гняв лице Салимбени сграбчи сина си.
— Не е нужно да ти обяснявам какво става. Честта ни е заложена на карта. С радост бих се отървал от нея, но тя е Толомей. Затова, ще я оставя на село, заета с децата си, далеч от мен и от хорските очи. А всички ще си помислят, че съм бил милостив.
— Деца? — учуди се Нино, който определено не харесваше плана. — Колко години искаш да спя с майка си?
— Тя е на шестнайсет! — отговори Салимбени. — А ти ще направиш това, което ти наредя. Преди зимата да свърши, искам всички в Сиена да знаят, че Жулиета е бременна с моето дете. За предпочитане, момче.
— Ще се помъча да ти доставя удоволствие — саркастично отвърна Нино.
Салимбени вдигна ръка предупредително.
— Но господ да ти е на помощ, ако я изпуснеш от погледа си. Никой друг не може да я докосва, освен теб. Не искам да показвам копеле.
Нино въздъхна.
— Добре. Ще вляза в ролята на Парис и ще се погрижа за жена ти, старче. О, чакай, тя всъщност не ти е жена, нали?
Шамарът не изненада Нино — беше си го изпросил.
— Точно така — каза той, като се отдръпна назад. — Удряй ме всеки път, когато казвам истината, и ме награждавай винаги, когато греша. Просто ми кажи какво искаш — да убия съперник, да убия приятел, да убия девица — и аз ще го направя. Но не ме моли да те уважавам след това.
Късно през нощта, когато се върна в ателието си, маестро Амброджио все още трепереше. Как бе възможно да съществува подобно зло в света? И защо никой не се опитваше да го спре? Докато оставяше кутията си на земята, за да отвори вратата, той се почувства стар и немощен и внезапно му се прииска никога да не бе ходил в дома на Салимбени и да не бе чувал ужасния план.
Внезапно забеляза, че вратата му беше отворена. Поколеба се на прага и се зачуди дали бе забравил да заключи. Но след като не чу лая на Данте, започна да се страхува от обир.
— Хей! — извика той, като отвори вратата и влезе вътре уплашен и объркан от горящите лампи. — Кой е тук?
Почти в същия миг, някой го издърпа вътре и затвори вратата след него. Той се обърна да види противника си и откри, че не е опасен непознат, а Ромео Марескоти. А до него стоеше монах Лоренцо, притиснал ръце към муцуната на Данте.
— Слава на бога! — възкликна маестро Амброджио, като огледа двамата младежи, които изглеждаха по-здрави и хубави от обикновено, въпреки брадите си. — Най-после се върна от чуждите земи?