— Не толкова чужди — отговори Ромео, като се приближи до масата с леко накуцване. — Бяхме в манастир недалеч оттук.
— И двамата? — обърка се маестрото.
— Лоренцо спаси живота ми — обясни Ромео, като се намръщи от болка докато протягаше крака си. — Оставиха ме да умра — Салимбени и хората му, но той ме намери и ме върна към живота. През последните няколко месеца се случи цяло чудо. Щях да умра, ако не беше той.
— Господ искаше да живееш — поправи го монахът. — И искаше аз да ти помогна.
— Господ иска много от нас, нали? — засмя се Ромео.
— В много подходящ момент се връщаш — каза художникът. — Току-що чух…
— И ние чухме — прекъсна го Ромео, — но не ми пука. Няма да я оставя при него. Лоренцо искаше да изчакам докато се съвзема напълно, но не съм сигурен, че това някога ще стане. Имаме хора и коне. Сестрата на Жулиета, Мона Джианоза иска не по-малко от нас да я измъкнем от лапите на Салимбени.
Младежът се облегна на стола, леко задъхан от говоренето.
— Ти си художник и познаваш всички къщи. Искам да ми нарисуваш карта на палат „Салимбени“…
— Прости ми — каза маестро Амброджио, като поклати глава учудено, — но какво точно си чул?
Ромео и монах Лоренцо се спогледаха.
— Разбрах — отговори монахът отбранително, — че Жулиета се омъжила за Салимбени преди няколко седмици. Не е ли вярно?
— И това ли е всичко, което сте чули? — попита маестрото.
Младежите отново се спогледаха.
— Какво има, художнико? — нетърпеливо се намръщи Ромео. — Не ми казвай, че тя е вече бременна с детето му.
— Не, за бога! — засмя се маестро Амброджио, внезапно развеселен. — Точно обратното.
Ромео го изгледа с присвити очи.
— Наясно съм, че тя го познава вече от три седмици — изрече той с мъка, сякаш от думите му прилошаваше, — но се надявам, че още не е харесала прегръдките му.
— Скъпи приятели — каза художникът, най-после открил бутилката с вино. — Подгответе се за много необичайна история.
V.IV.
Вече се зазоряваше, когато двете с Джанис най-после заспахме в хотелската ми стая. Проснахме се върху леглото, покрито с документи, замаяни от семейните истории. Прекарахме цяла нощ в обсъждането им и накрая Джанис знаеше почти колкото мен за Толомей, Салимбени, Марескоти и шекспировите им характери. Показах й всички документи от кутията на мама, включително вехтия екземпляр на „Ромео и Жулиета“ и тетрадката със скици. Като по чудо, тя не се възпротиви, че съм взела сребърното кръстче и съм го окачила на врата си. Интересуваше се повече от родословното ни дърво и Джианоза, чиито прапраправнучки бяхме.
— Виж — каза тя, като посочи дългия документ. — Навсякъде има Жулиета и Джианоза.
— Първите били близначки — обясних й, като й показах част от последното писмо на Жулиета до сестра й. — Виждаш ли? Тя пише: „… често казваше, че си четири минути по-малка от мен, но и четири века по-стара. Сега разбирам какво си имала предвид“.
— Мамка му! — изстреля Джанис, като отново заби нос в документа. — Може би всичките са били близначки! Може би се предава по наследство.
Но с изключение на факта, че средновековните ни адашки били близначки, трудно бе да намерим други сходства между техния живот и нашия. Те са живели във време, когато жените били безмълвни жертви на мъжките грешки. Ние обаче бяхме свободни да допускаме собствени грешки и да крещим за тях с пълна сила.
Едва в дневника на маестро Амброджио имаше нещо, което бе разбираемо и в нашия свят — парите. Салимбени подарил на Жулиета венчална корона с четири гигантски камъка — два сапфира и два изумруда и вероятно това бяха същите камъни, които после се озовали върху статуята на гроба й. Но заспахме преди да стигнем дотам.
Стори ми се, че едва бях заспала, когато телефонът ме събуди.
— Госпожице Толомей — енергично каза директор Росини, — будна ли си?
— Вече съм — отговорих намръщено и си погледнах часовника, който показваше девет. — Какво има?
— Капитан Сантини е тук и иска да се видите. Какво да му кажа?
— Мамка му! — изругах и огледах бъркотията наоколо. Джанис още хъркаше шумно до мен. — Каквото и да правиш, не му казвай, че сестра ми е тук. Ще сляза долу след десет минути.
С мокра от душа коса, се втурнах бързо надолу и открих Алесандро да седи на пейка в двора и да си играе разсеяно с цветче от магнолията.