— Добро утро — поздравих. — Някакви новини за Бруно?
— Отбих се вчера — каза той, като ме изгледа замислено, — но те нямаше.
— Така ли? — изненадах се лицемерно.
В нетърпението си да се запозная с моторизирания Ромео вчера, напълно бях забравила за срещата си с Алесандро.
— Странно. Е, какво каза Бруно?
— Не много — отговори Алесандро, като метна цветчето и се надигна. — Мъртъв е.
Ахнах шокирана.
— Доста внезапно — отбелязах.
Заразхождахме се из града и Алесандро ми обясни, че Бруно Карера бил намерен мъртъв в килията си на сутринта след ареста му. Трудно било да се определи дали ставало дума за самоубийство или някой затворник бил получил пари, за да го очисти, но както Алесандро посочи, нужен бе сериозен опит, ако не е и магия, за да се обесиш на овехтелите си връзки за обувки.
— Значи според теб е бил убит?
Въпреки характера, поведението и оръжието му, изпитах съчувствие към преследвача ми.
— Предполагам, че някой не е искал той да проговори — отбелязах.
Алесандро ме погледна така, сякаш подозираше, че знаех повече отколкото си признавах.
— Така изглежда — кимна той.
„Фонтебранда“ беше стар обществен фонтан и благодарение на канализацията вече не се използваше. Стоеше в средата на сложен лабиринт от градски улици. Беше от червени тухли и към него водеха широки стъпала, обрасли с трева и плевели. Първата ми мисъл бе, че навремето е бил малък амфитеатър, чиято сцена се състояла от три открити арки, гледащи към публиката. После обаче забелязах водата вътре.
Седнах на ръба до Алесандро и се загледах в кристалната й повърхност и калейдоскопа от светлина, отразен по стените и тавана.
— Знаеш ли — казах след малко, — предшественикът ти е бил истинско лайно!
Алесандро се изненада, после се засмя тъжно.
— Знам. Очаквах да не съдиш за мен по предшествениците ми. Надявам се, не сравняваш и себе си с твоите предшественици.
Наведох се и натопих ръка във водата.
— Можеш да задържиш кинжала. Не мисля, че Ромео някога ще си го поиска.
Вдигнах очи към него. Изпитвах нужда да обвиня някого за действията на Салимбени.
— Каква ужасна смърт. Но пък не е умрял, нали? Върнал се е, за да я спаси.
Поседяхме мълчаливо за момент. Алесандро се усмихваше на намръщената ми физиономия.
— Забрави всичко — най-после каза той — и бъди щастлива, че сме съвсем различни от тях.
Не му отговорих и усмивката му се разшири.
— Жива си! Виж! Слънцето грее. Денят е прекрасен. Това е най-подходящото време да разглеждаш фонтана. По-късно става мрачен и студен и няма дори да го познаеш.
— Странно е — отвърнах, като го погледнах право в очите, — че някое място може да се промени толкова много само за няколко часа.
Знаеше, че имах предвид него. Но не знаеше, че бях видяла снимки, които показваха как се вмъкваше в хотелската ми стая, затова просто сви рамене небрежно.
— Всичко си има и тъмна страна. Според мен, това прави живота интересен.
Не можах да не се усмихна на логиката му.
— Трябва ли да се страхувам?
— Ами… — Той свали сакото си, нави ръкавите на ризата си и се облегна на стената с предизвикателен поглед. — Старите хора ще ти кажат, че „Фонтебранда“ има специални сили.
— Продължавай. Ще те прекъсна, когато се уплаша достатъчно.
— Свали си обувките.
Избухнах в смях.
— Е, добре, вече се страхувам.
— Хайде, ще ти хареса.
Загледах го как сваля собствените си обувки и чорапи, навива крачолите на панталона си и натапя крака във водата.
— Не си ли на работа днес? — попитах, вторачена в краката му.
Алесандро сви рамене.
— Банката е на шестстотин години. Мисля, че може да оцелее без мен за един час.
— Разкажи ми за тези специални сили — подканих го и кръстосах ръце пред гърдите си.
Той се замисли за момент, после заговори:
— Вярвам, че има два вида лудост в света. Съзидателна лудост и унищожителна. Хората вярват, че водата от „Фонтебранда“ ще те подлуди, но в хубавия смисъл, съзидателния. Трудно е да се обясни. В продължение на почти хиляда години, мъже и жени пиели от водата и откачали. Някои ставали поети, а други — светци. Най-прочутата, разбира се, била Света Катерина, която израснала тук, в квартала на гъската.