Погледнах го ухилено.
— Всичките тия истории за светици — жени, които гладували до смърт и тичали наоколо боси… и за какво? Видения? Как можеш да наречеш това „съзидателно“? Просто си е лудост.
— Може и така да е. Но мисля, че за повечето хора да се закачиш с вериги за боен кораб в северните части на Атлантическия океан, когато имаш трийсет и осем градуса температура, също е лудост — намигна ми той. — Особено ако си от хората, които отказват да си натопят краката в този хубав фонтан.
— Казвам само — отвърнах, като си събух обувките, — че всичко зависи от гледната точка. Това, което изглежда съзидателно за теб, може да е унищожително за мен.
Натопих колебливо крака във водата.
— Мисля, че важното е в какво вярваш.
Не можах да разтълкувам усмивката му.
— Да не искаш да кажеш — попита той, като се загледа в мърдащите пръсти на краката ми, — че трябва да преосмисля теорията си?
— Мисля, че винаги трябва да преосмисляш теориите си. Ако не го правиш, те спират да бъдат теории. Превръщат се в нещо друго… — Размахах ръка във въздуха. — Превръщат се в дракони под кулата ти, които не пускат никой да влезе или излезе от нея.
Той ме изгледа развеселено.
— Знаеш ли, че тук драконът е символ на девствеността и защитата?
— Иронично — отвърнах. — В Китай драконът представлява младоженеца, истинския враг на девствеността.
Не проговорихме за известно време. Водата във фонтана се отразяваше в стената с търпеливата увереност на безсмъртен дух и за момент почти повярвах, че мога да започна да пиша поезия.
— Значи вярваш, че водата на „Фонтебранда“ те подлудява? — попитах накрая.
Алесандро се загледа във водата. Краката ни изглеждаха потопени в течен малахит. Най-после прикова очи в моите и се усмихна лениво, сякаш знаеше, че не се нуждаех от отговор. А отговорът се отразяваше в очите му, бляскаво зелено обещание за вълшебни преживявания.
Прокашлях се нервно.
— Не вярвам в чудеса.
Той сведе очи към врата ми.
— Защо тогава носиш това?
Докоснах нежно кръстчето.
— По принцип не го нося. За разлика от теб — кимнах към разкопчаната му риза.
— Имаш предвид това ли? — попита той, като издърпа предмета, който висеше около врата му на кожена връв. — Това не е кръст. Нямам нужда от кръст, за да вярвам в чудеса.
Вторачих се в медальона му.
— Носиш куршум?
Той се усмихна сухо.
— Наричам го „любовно писмо“. Спря на два сантиметра от сърцето ми.
— Здрав гръден кош.
— Здрав партньор. Тези куршуми са създадени да пронижат няколко човека. Този премина първо през друг човек.
Алесандро сви рамене и го прибра под ризата си.
— А ако не бях в болницата, щях да си остана на парчета. Явно господ може да ме намери дори когато не нося кръст.
— Кога стана това? Къде?
Той се наведе към водата.
— Казах ти. Бях в ада.
Опитах се да уловя погледа му, но не успях.
— Това ли е всичко? — попитах недоволно.
— Засега.
— Е, ще ти кажа аз в какво вярвам. В науката.
Изражението му не се промени, макар очите му да се спряха на устните ми.
— Мисля, че вярваш в нещо повече от науката. Против волята си. И затова се страхуваш. Страхуваш се от лудостта.
— Страхувам се? — Опитах се да се засмея. — Ни най-малко не се стра…
Той ме прекъсна, като загреба шепа вода и ми я поднесе.
— Ако не вярваш, пийни. Няма какво да загубиш.
— А стига бе! — отдръпнах се отвратено. — Тази вода е пълна с бактерии!
Той изсипа водата обратно.
— Хората я пият от стотици години.
— И полудяват!
— Виждаш ли? — Засмя се той. — Вярваш.
— Вярвам в микроби.
— Някога виждала ли си микроб?
Вторачих се мрачно във вбесяващата му усмивка, раздразнена задето ме бе подлъгал толкова лесно.
— Престани! — казах. — Учените непрекъснато ги гледат.
— Света Катерина видяла Христос — каза Алесандро весело. — Над църква „Сан Доменико“. На кого вярваш? На учения си, на Света Катерина, и на двамата или на никого?
Не му отговорих и той загреба нова шепа вода и я изпи. Предложи ми още веднъж, но аз пак се отдръпнах.
Алесандро поклати глава в престорено разочарование.
— Това не е онази Жулиета, която си спомням. Какво са ти направили в Америка?