Чак след като ни поднесоха кафетата, той най-после заговори.
— Защо не ми каза за типа на мотора? — попита той престорено небрежно.
Видя, че бях прекалено шокирана, за да му отговоря и добави сухо:
— Имам смътен спомен от разказа ти, че те следи някакъв тип на дукати.
— О — едва успях да се засмея. — Този тип! Нямам представа. Никога вече не го видях. — Свих рамене небрежно. — Предполагам, че краката ми не са били достатъчно дълги.
Алесандро не се усмихна.
— Достатъчно дълги са за Ромео.
Вторачих се в него изненадано.
— Да не намекваш, че ме следи детският ти съперник?
Той отмести очи настрани.
— Не намеквам нищо. Просто съм любопитен.
Поседяхме за миг в неудобно мълчание. Виждах, че Алесандро е мрачен и надеждата ми да чуя историята за конспирацията на Салимбени почти се стопи.
— Виж сега — казах, като се опитах да спася поне част от предишната ни интимност. — Надявам се не мислиш, че все още мечтая за Ромео.
Алесандро не ми отговори веднага. Накрая заговори неохотно, тъй като осъзнаваше, че разкрива картите си.
— Просто ми кажи — помоли той, — хареса ли ти гледката от кула „Манджиа“?
Ахнах.
— Чакай малко! Да не би… да не би да ме следиш?
— Не — отговори той, не особено горд от себе си. — Но полицаите те държат под око. За твое собствено добро. В случай че човекът, убил Бруно Карера, реши да се позанимава с теб.
— Ти ли ги накара да го направят? — погледнах го право в очите и видях отговора. — Е, благодаря ти — казах сухо. — Жалко, че не бяха наоколо, когато онзи мръсник се промъкна с взлом в стаята ми онази нощ!
Алесандро дори не мигна.
— Да, но бяха наоколо снощи. И ми казаха, че са видели дукати, паркирано на улицата, и мъж в стаята ти.
Избухнах в смях, защото цялата история бе прекалено абсурдна.
— Това е смешно! Мъж в стаята ми? В моята стая?
Видях, че Алесандро не ми вярваше, затова спрях да се смея.
— Кълна се в живота си — казах искрено. — Снощи в стаята ми нямаше мъж. В кулата също нямаше мъж.
Тъкмо се канех да добавя: „Това бездруго не е твоя работа“, но се сдържах, тъй като осъзнах, че нямаше да съм искрена. Вместо това се засмях и казах:
— Олеле боже! Звучим като стара женена двойка.
— Ако бяхме стара женена двойка — най-после се усмихна Алесандро, — нямаше да ми се налага да питам. Мъжът в стаята ти щях да съм аз.
— Гените на Салимбени — завъртях очи, — отново надигат глава. Позволи ми да отгатна. Ако бяхме женени, щеше да ме оковаваш в тъмницата всеки път, когато излизаш от къщи?
Той се замисли за миг.
— Нямаше да ми се налага. След като ме опознаеше, нямаше да искаш никой друг. И… щеше да забравиш всекиго, когото си познавала преди.
Думите му, отчасти закачливи, отчасти сериозни, ме накараха да настръхна.
— Аха! Безсмъртната страст, бурните изблици…
Той се ухили на неумишлената ми покана.
— В сеното. Винаги, когато пожелаеш.
— Ти май се канеше да ми разкажеш история — подсетих го строго, като кръстосах крака. — Нещо за дядо ти и Лучано Салимбени?
Усмивката на Алесандро се изпари.
— Да, права си.
Той поседя мълчаливо за момент, като си играеше с лъжичката за кафе. Най-после вдигна очи и попита:
— Познаваш ли Шарлемейн?
Тъкмо когато отворих уста, за да попитам хапливо: „Лично ли?“, друг клиент се блъсна в стола ми и седна на съседната маса с дълбока въздишка.
Джанис.
Носеше широкопола шапка и огромни тъмни очила, но се държеше прилично. Просто взе менюто и се престори, че го разучава. Забелязах, че Алесандро я погледна и за момент се уплаших, че може би я бе разпознал от досието ми или бе доловил някаква особена прилика между нас. Не бях права. Но пък присъствието на непознат човек го обезкуражи да започне историята и отново потънахме в мълчание.
— Ein capuccino, bitte! — поръча тя на келнера с фалшивия немски акцент, който ме разсмиваше, когато бяхме деца. — Und eine grobe Berlinerpfannkuchen.
Не че бих го направила, но наистина ми се искаше да я убия. Не се съмнявах, че Алесандро се канеше да ми разкаже нещо изключително важно, а сега отново заговори за „Палио“, докато келнерът разпитваше безсрамната ми сестра от коя част на Германия е.