Тръгнах към хотела сама, потънала в мисли. Но независимо колко упорито се опитвах да извъртя нещата, Джанис беше права. Не трябваше да се доверявам на Алесандро. Започвах да си падам по него, точно както той ме бе уверил, че ще стане. И в увлечението си почти вярвах, че неясните снимки на Джанис показват друг човек и чужда кола, а Алесандро ме бе следил само заради галантността си.
Освен това, той ми обеща да ми разкаже всичко. Не само за Лучано Салимбени, тоест Умберто, но и за дядо си и стария Шарлемейн. Не беше негова вината, че ни прекъснаха няколко пъти. Или беше? Ако наистина искаше да ми разкаже всичко това, защо не го бе направил по-рано? И защо сега, когато Джанис ни прекъсна, просто не ме покани да се върна в „Монте Паски“ с него и да ми разкаже историята по пътя?
Почти бях стигнала до хотел „Чизарели“, когато черна лимузина спря до мен и задният прозорец се отвори наполовина и разкри усмихнатото лице на Ева Мария.
— Жулиета! — възкликна тя. — Какво съвпадение! Влез и хапни парче локум!
Настаних се на кремавата кожена седалка срещу Ева Мария и се зачудих дали бях попаднала в капан. Но пък ако Ева Мария искаше да ме отвлече, защо просто не бе накарала Алесандро да го направи? Несъмнено, той бе споделил с нея, че вече е успял да ме накара да ям, или по-точно да пия, от ръката му.
— Толкова се радвам, че още си тук! — извика тя, като ми предложи парче локум в сатенена кутия. — Страхувах се, че кръщелникът ми те е уплашил и пропъдил. Трябва да се извиня заради него. Обикновено не е такъв.
— Не се притеснявай — отговорих, като облизах захарта от пръстите си и се зачудих дали тя въобще знаеше за срещите ми с кръщелника й. — Напоследък е много мил.
— Така ли? — Тя ме изгледа с повдигнати вежди, едновременно доволна от новината и раздразнена, че не я е чула по-рано. — Това е хубаво.
— Съжалявам, че си тръгнах от вечерята по този начин — извиних се. — Не се чувствах добре. А дрехите, които ми даде на заем…
— Задръж ги! — небрежно махна тя. — И без това имам прекалено много дрехи. Ще бъдеш ли тук този уикенд? В лозето ми ще има празненство и доста хора, с които би трябвало да се запознаеш. Хора, които знаят повече за предшествениците ти от семейство Толомей, отколкото аз. Купонът е утре вечер, но бих искала да останеш през целия уикенд.
Тя ми се усмихна като фея, сътворила каляска от проста тиква.
— Сигурна съм, че Вал Д’Орсия ще ти хареса много! Алесандро ще те докара. Той също ще дойде.
— Ъъъ… — смотолевих смутено.
Как можех да откажа? Но пък ако не откажех, Джанис щеше да ме удуши.
— Бих искала да дойда, но…
— Чудесно! — извика Ева Мария и се наведе да ми отвори вратата. — До утре. А, не си забравяй банския!
V.V.
„Рока ди Тентанано“ беше впечатляваща постройка. Стоеше като лешояд на върха на хълм във Вал Д’Орсия и гледаше във всички посоки. Масивните й стени бяха изградени да издържат безбройни вражи нападения и обсади, а като се имаха предвид маниерите и морала на собствениците й, стените не бяха прекалено дебели.
По време на пътуването дотук Жулиета се чудеше защо Салимбени постъпи толкова мило и я отпрати в провинцията, далеч от себе си. Преди няколко дни, когато заминаваше, той беше застанал в двора пред палата си, загледан в нея с нещо като нежност. Тя се зачуди дали сега, благодарение на проклятието върху мъжествеността му, той най-после изпитваше угризение за извършеното и дали я изпращаше в провинцията като компенсация за болката, която й бе причинил.
Обнадеждена, тя го загледа как се сбогува със сина си, който трябваше да я придружи във Вал Д’Орсия и й се стори, че вижда искрена обич в очите на Салимбени.
— Господ да те благослови — каза той, когато Нино се метна на коня, който бе яздил в „Палио“. — По време на пътуването ти и по-късно.
Младият мъж не отговори. Всъщност се държеше сякаш баща му изобщо не бе там и, въпреки всичко станало, Жулиета за момент изпита съжаление към Салимбени.
Но сега, след като видя гледката от прозореца си в „Рока ди Тентанано“, тя започна да осъзнава истинските му намерения и да разбира, че изпращането й тук не бе жест на милосърдие, а просто нова и зловеща форма на наказание.