Мястото бе истинска крепост. Никой не можеше да влезе и излезе от нея. Най-после разбра какво имаха предвид хората, когато говореха за изпращането на бившите съпруги на Салимбени тук. Това бе място, откъдето единственият изход бе смъртта.
За нейна изненада, една от слугините дойде веднага да запали камината и да й помогне да съблече дрехите, с които бе пътувала. Беше студен ден в началото на декември и през последните часове на пътуването пръстите й бяха премръзнали и побелели. Сега стоеше във вълнена рокля и сухи пантофи и се въртеше пред открития огън, като се опитваше да си припомни кога за последен път се бе чувствала удобно.
Тя отвори очи и видя застаналия до вратата Нино, който я гледаше с нещо като нежност. Жалко, че е негодник като баща си, помисли си тя, защото беше хубав и силен младеж, който се усмихваше често, макар сигурно доста злодеяния да тежаха на съвестта му.
— Мога ли да попитам — заговори той учтиво, сякаш се обръщаше към нея с покана за танц, — дали ще се присъединиш към мен за вечеря долу? Разбрах, че си вечеряла сама през последните седмици и се извинявам заради лошите маниери на семейството си.
Нино забеляза изненадата й и се усмихна чаровно.
— Не се страхувай — добави той. — Уверявам те, че сме съвсем сами.
Наистина бяха сами. Настанени в двата края на дългата маса, предназначена за двайсет човека, Жулиета и Нино се хранеха в мълчание, като от време на време срещаха погледи над свещниците. Винаги, когато срещаше погледа й, Нино се усмихваше и Жулиета най-после се престраши да му зададе въпроса, който я тормозеше.
— Ти ли уби братовчед ми Тебалдо по време на надбягването?
Усмивката на Нино се стопи.
— Разбира се, че не. Как можеш да си помислиш подобно нещо?
— Кой тогава го направи?
Той я изгледа любопитно, но очевидно въпросите й не го бяха притеснили.
— Знаеш кой го направи. Всички знаят.
— А дали всички знаят какво направи баща ти с Ромео?
Вместо да отговори, Нино се надигна от стола си и се приближи до нея, коленичи и взе ръката й, както рицар би взел ръката на уплашена девойка.
— Как мога да поправя злото, причинено от баща ми? — попита той, като притисна ръката й към бузата си. — Как мога да затъмня зловещата луна над рода си? Моля те, кажи ми, скъпа, как мога да те зарадвам?
Жулиета се вгледа внимателно в него, после отговори простичко:
— Можеш да ме пуснеш да си отида.
Той я изгледа объркано, сякаш не разбираше значението на думите й.
— Не съм съпруга на баща ти — продължи тя. — Няма нужда да ме държиш тук. Просто ме пусни и никога вече няма да те безпокоя.
— Съжалявам — отвърна Нино, като целуна ръката й. — Но не мога да го направя.
— Разбирам — каза Жулиета и издърпа ръката си. — В такъв случай можеш да ми позволиш да се върна в стаята си. Това ще ме зарадва.
— И ще го направя — кимна Нино. — След още една чаша вино.
Той наля още вино в едва докоснатата й чаша и добави:
— Не яде много. Не си ли гладна?
Жулиета не отговори и той се усмихна.
— Животът тук може да е много приятен. Чист въздух, хубава храна, мек хляб, а не твърдите камъни, които поднасяме у дома… и… — Той вдигна ръце. — … чудесна компания. Можеш да се наслаждаваш на всичко това. Просто трябва да го вземеш.
Едва когато й подаде чашата с дяволита усмивка, Жулиета започна да схваща значението на думите му.
— Не се ли страхуваш от баща си? — попита тя.
Нино се засмя.
— Мисля, че и двамата предпочитаме да не мислим за баща ми — каза той, като се облегна на масата и я изчака да отпие. — Ще видиш, че въобще не приличам на него.
Жулиета остави чашата си на масата и стана.
— Благодаря ти — каза тя — за вечерята и приятната компания. Но сега е време да се оттегля и да ти пожелая лека нощ…
Ръката му около китката й я спря.
— Не съм човек без чувства — заговори Нино сериозно. — Знам, че си изстрадала много и ми се иска да не беше така. Но съдбата ни отреди да сме тук заедно…
— Съдбата? — извика Жулиета, като се опита да се освободи, но не успя. — Имаш предвид баща си?
Нино се отказа от преструвките си и я изгледа изморено.
— Не разбираш ли, че проявявам милосърдие? Повярвай ми, не съм задължен да го правя. Но те харесвам и го заслужаваш.
Той пусна китката й и добави:
— Сега отивай и се заеми с това, което правят жените, а аз ще дойда при теб по-късно. — Нагло се усмихна той. — Обещавам ти, че в полунощ вече няма да мислиш толкова лоши неща за мен.