Ромео се нахвърли върху него, но Нино успя да отклони меча му. Разговорът им приключи и за известно време се чуваше само тракането на мечовете им.
Ромео вече не беше умелият боец, какъвто бе преди раняването си, но премеждията го бяха научили на устойчивост и го бяха изпълнили с дива омраза, която, ако бе правилно насочена, можеше да надвие всички противници с големи бойни способности. И така, докато Нино танцуваше около него, Ромео не се хвана на въдицата, а зачака търпеливо момента на отмъщение — момент, който бе убеден, че Богородица щеше милостиво да му предостави.
— Какъв късметлия съм! — възкликна Нино, приел бездействието на Ромео за умора. — В една и съща вечер ще се насладя на двата си любими спорта. Кажи ми, как се чувства човек…
На Ромео му бе достатъчно краткото разсейване на Нино, за да се втурне напред с невероятна скорост и да забие меч в ребрата на врага си, да прободе сърцето му и да го прикове за миг към стената.
— Как се чувства човек…? — презрително се ухили той в лицето му. — Наистина ли искаш да знаеш?
С тези думи Ромео изтегли меча си, а безжизненото тяло се отпусна бавно на земята, оставяйки кървава диря по стената.
От ъгъла, монах Лоренцо видя края на краткия дуел и бе шокиран. Смъртта дойде при Нино толкова бързо, че лицето му не изразяваше друго, освен изненада. Монахът би искал Нино да осъзнае собствената си низост, макар и само за миг преди да умре. Но небесата бяха по-милостиви от него и сложиха край на страданията на негодника още преди да са започнали.
Без да спре да избърше меча си, Ромео прекрачи трупа и завъртя дръжката на вратата, която Нино не бе опазил дори с цената на живота си. Монах Лоренцо най-после напусна скривалището си и забърза по коридора, последван от хората на Джианоза.
Монахът влезе в стаята и поспря за момент, за да позволи на очите си да се приспособят към тъмнината. В стаята нямаше друга светлина, освен няколкото въгленчета в камината и слабият блясък на звездите през прозореца. Ромео пристъпи към леглото, за да събуди спящата му обитателка.
— Жулиета! — извика той, като я прегърна и обсипа бледото й лице с целувки. — Събуди се! Тук сме, за да те спасим!
Когато момичето най-после се размърда, монах Лоренцо веднага осъзна, че нещо не беше наред. Познаваше Жулиета достатъчно добре, за да види, че някаква сила, по-могъща от Ромео, я връщаше към съня.
— Ромео… — прошепна тя, като се опита да се усмихне и да докосне лицето му. — Намери ме!
— Хайде — подкани я Ромео, — трябва да тръгваме преди пазачите да се върнат!
— Ромео… — Очите й се затвориха отново, а главата й се отпусна като цвете, посечено от сърп. — Исках да…
Щеше да каже още нещо, но езикът й я предаде. Ромео погледна монах Лоренцо отчаяно.
— Ела и ми помогни! — извика той на приятеля си. — Тя е болна. Ще се наложи да я носим.
Когато видя колебанието на монаха, Ромео проследи погледа му и видя празното шишенце на нощното шкафче.
— Какво е това? — уплашено попита той. — Отрова?
Монах Лоренцо се приближи и огледа шишенцето.
— Било е розова вода — отговори той, като опита една капка. — Но и нещо друго…
— Жулиета! — раздруса я Ромео тревожно. — Трябва да се събудиш! Какво си изпила? Отровиха ли те?
— Сънотворно — прошепна Жулиета без да отваря очи. — За да можеш да ме събудиш.
— Мили боже! — възкликна монах Лоренцо и помогна на Ромео да я поизправи. — Жулиета! Съвземи се! Аз съм тук. Верният ти приятел Лоренцо.
Жулиета се намръщи и успя да отвори очи. Едва сега, виждайки монаха и всички непознати около леглото й, тя очевидно осъзна, че още не беше мъртва и не бе в рая. А когато истината достигна до сърцето й, тя ахна паникьосано.
— О, не! — прошепна тя, като се хвана за Ромео с цялата си останала сила. — Не е справедливо! Скъпи мой, ти си жив! Ти си…
Тя започна да кашля и жестоки спазми разтърсиха тялото й. Монах Лоренцо забеляза пулса, който туптеше в гърлото й, сякаш кожата й щеше да се пръсне. Двамата мъже не знаеха какво да направят, освен да успокоят болките й. Задържаха я нежно, а по тялото й потече пот и тя се отпусна на леглото в гърчове.
— Помогнете ни! — извика Ромео на застаналите около леглото. — Тя се задушава!
Но хората на Джианоза бяха обучени да отнемат живот, а не да го поддържат. Стояха безполезни до леглото, докато съпругът и близкият приятел се мъчеха да спасят жената, която обичаха. Макар да бяха непознати, мъжете бяха толкова погълнати от трагедията, която се разиграваше пред очите им, че не забелязаха приближаването на стражите на Салимбени, докато те не блокираха вратата и направиха бягството им невъзможно.