Изгледах я с повдигнати вежди.
— Свърши ли?
Джанис примигна няколко пъти.
— Определено. Изчезвам оттук. А ти?
— Не — отговорих решително и седнах изморено до нея. — Мама се е опитала да ни остави съкровище. А аз прецаках работата. Длъжна съм да оправя нещата. Плячката ще се превърне в ловец.
— Да бе! А пък тази плячка ще си подвие опашката — посочи тя себе си, после разлюля връзка ключове пред мен. — Прибирам се у дома.
— Откъде са ключовете?
— Старата къща на мама. Пепо ми разказа за нея. Намира се на около час път на юг, в Монталчино. Стояла е празна през всичките тези години — обясни ми тя и ме погледна с надежда. — Искаш ли да дойдеш?
Вторачих се в нея изненадано.
— Наистина ли искаш да дойда?
Джанис се надигна от леглото.
— Джулс — каза тя с необичайна искреност, — искам и двете да изчезнем оттук. Не става дума само за статуя и четири камъка. Тук става нещо наистина странно. Пепо ми разказа, че имало тайно общество от хора, които вярвали, че семейството ни е прокълнато и те трябвало да сложат край на проклятието. И познай кой ръководи шоуто? Да, твоята малка мафиотска кралица. Това са същите извратени гадории, по които мама си е падала… нещо, свързано с тайни кръвни обреди за викане на духовете на мъртвите. Прощавай, че не съм ентусиазирана по въпроса.
Станах и отидох до прозореца.
— Тя ме покани на купон. В лозето й във Вал Д’Орсия.
Замълчах за момент и се вгледах в отражението си.
— Ще отида.
Джанис не отговори и се обърнах да видя какво ставаше. Лежеше на леглото и притискаше ръце към лицето си.
— Мили боже! — изстена тя, като поклати глава. — Не мога да повярвам! Чакай да отгатна. Ел Нино също ще бъде там, нали?
Вдигнах ръце безпомощно.
— Стига, Джанис! Не искаш ли да стигнеш до дъното? Аз искам.
— И ще разбереш! — извика тя, като скочи от леглото и се заразхожда нервно из стаята. — Ще стигнеш до дъното със сигурност. А краката ти ще са в цимент. Кълна се в бога, ако направиш тая дивотия и умреш както всичките ни предшественици, които са погребани под замъка на Ева Мария, никога вече няма да ти проговоря!
Тя ме изгледа мрачно, а аз се вторачих в нея изненадано. Това не беше онази Джанис, която познавах. На нея нямаше да й пука за мен, освен в моменти, когато можеше да се зарадва на някой мой провал. А идеята за циментираните ми крака трябваше да я накара да избухне в смях, а не да хапе устната си, сякаш щеше да се разплаче.
— Добре — кимна тя по-спокойно, когато замълчах. — Давай тогава. Отивай и умри в някакъв сатанински ритуал. Ще провериш дали ми пука за теб.
— Това означава ли, че получавам благословията ти?
Тя промърмори.
— Откога пък се нуждаеш от благословията ми?
Джанис погледна бързо часовника си, после прикова очи в мен.
— Готова ли си?
Присвих очи.
— За какво?
— Мисля, че е време — отговори тя сухо — да изядем по един сладолед.
Прекарахме остатъка от следобеда в опитване на различни сладоледи в сладкарница, която се намираше на „Пиаца Салимбени“, точно срещу главния вход на банка „Монте Паски“. Не бяхме се помирили напълно, но поне постигнахме съгласие за две неща: знаехме прекалено малко за Алесандро, за да се чувстваме удобно от това, че щеше да ме откара утре на купона, и второ, италианският сладолед бе по-хубав от секса.
— Просто ми се довери за това — ухили се Джанис, като ми намигна, за да ме развесели.
Въпреки всичките си недостатъци, сестра ми винаги бе притежавала невероятно търпение. И сега в продължение на три часа остана да наблюдава улицата, докато аз седях свита на пейката в далечния ъгъл на сладкарницата, ужасена от мисълта да не бъда открита.
Внезапно Джанис ме дръпна без да каже нито дума. Но нямаше и нужда. Надникнах през витрината и видях как Алесандро прекоси площада пеша и продължа надолу по „Банки ди Сопра“.
— Отива в центъра! — отбеляза Джанис. — Знаех си! Типове като него не живеят в предградията. Или пък… — ухили ми се тя, — отива да се види с любовницата си.