И двете проточихме шии, за да видим по-добре, но Алесандро бе изчезнал.
— Мамка му!
Изстреляхме се от сладкарницата и забързахме по улицата, като се мъчехме да не привличаме много вниманието, което винаги бе предизвикателство в компанията на Джанис.
— Чакай! — сграбчих я за ръката. — Виждам го! Той е точно… Мамка му!
В този момент Алесандро спря, а ние двете се пъхнахме в най-близкия вход.
— Какво прави? — изсъсках, прекалено уплашена да не бъдем разкрити.
— Говори с някакъв човек — отговори Джанис. — Човек с жълто знаме. Какво им става с тия знамена! Всички тук разнасят знамена…
След секунда, продължихме преследването, като внимателно се придвижвахме покрай витрини и входове, за да не бъдем открити. Последвахме мишената си чак до площад „Постиерла“ и кафене „Карина“. Плячката ни вече бе спирала няколко пъти, за да поздрави познати, но когато улицата стана по-стръмна, броят приятели намаля.
— По дяволите! — възкликна Джанис, когато Алесандро спря да погали бебе в количка. — Този тип да не се е кандидатирал за кмет?
— Това се нарича „човешки взаимоотношения“ — промърморих. — Трябва да ги изпробваш някой път.
Джанис завъртя очи.
— Чуйте великата светска дама!
Канех се да й отговоря грубо, когато и двете осъзнахме, че мишената ни бе изчезнала.
— Хей! — ахна Джанис. — Къде, по дяволите, отиде тоя?
Забързахме към мястото, където го бяхме видели за последен път, на отсрещната страна на улицата пред фризьорския салон на Луиджи. Там открихме входа към най-малката и тъмна уличка в цяла Сиена.
— Виждаш ли го? — прошепнах, скрита зад Джанис.
— Не, но това е единственото място, където може да е изчезнал — отговори тя, като ме хвана за ръката и ме задърпа напред. — Хайде!
Докато пристъпвахме на пръсти в тъмната уличка, не можах да сдържа кикота си. Промъквахме се заедно, ръка за ръка, както бяхме правили като деца. Джанис ме изгледа строго, притеснена от шума, но когато видя смеха по лицето ми, тя също се закикоти.
— Не мога да повярвам, че правим всичко това! — прошепнах. — Срамна работа!
— Шшт! — изсъска тя. — Мисля, че това е лош квартал. — Тя посочи към рисунките със спрей по стените. — Какво е galleggiante? И какво, по дяволите, е станало през ’92?
— Колумб е открил Америка? — предположих аз и двете отново се изкикотихме.
В края си уличката се разшири и се превърна във „Виколо дей Персенези“. Застанахме за момент на ъгъла и се вслушахме внимателно. Джанис дори надникна, за да прецени ситуацията, но бързо се дръпна назад.
— Видя ли те? — прошепнах.
Джанис си пое дъх.
— Говори с някакъв тип. Има и кон.
— Кон?
Не й повярвах и надникнах, за да се уверя със собствените си очи. Наистина имаше кон. Стоеше в малко оградено място в далечния край на уличката, където слънчеви лъчи огряваха древните павета. Алесандро обаче вече не се виждаше. Обърнах се към Джанис ядосано.
— Няма го. Сега какво?
Без да чака съгласието ми, тя тръгна по „Виколо дей Персенези“ към коня и дресьорите му. Не знаех какво друго да направя, затова се втурнах след нея и задърпах ръката й, за да я накарам да спре.
— Полудя ли? — изсъсках. — Това е кон за „Палио“ и тези типове не искат туристи наоколо… Охраняват конете с цената на живота си!
— О, аз не съм туристка — отвърна Джанис небрежно, като се освободи от ръката ми. — Иди и изчакай мама зад ъгъла, пиленце.
Тя се приближи към хората около коня, а аз изпитах странна смесица от възхищение и желание да я очистя. Последният път, когато се чувствах по този начин, бе в девети клас. Тогава Джанис спонтанно грабна телефона и набра номера на момче от моя клас, само защото й бях споделила, че го харесвах.
— Извинете — каза тя мило на мъжете, — аз съм журналистка от Америка и съм тук заради „Палио“…
Докато стоях и чаках сестра ми да се позабавлява по идиотския си начин, някой отвори капаците на прозорец на третия етаж. Веднага щом осъзнах, че бе Алесандро, се залепих до стената. Страхувах се да не ме види и да си помисли, че се мотая из махалата му като някаква полудяла от любов тийнейджърка. За първи път в живота си бях доволна, че въобще не приличах на Джанис. Никой не можеше да отгатне, че сме сестри.
Най-после сестра ми се върна, но нямаше какво да докладва.