— Няма проблеми — казах спокойно. — Той живее тук, на третия етаж.
Джанис не ми повярва.
— Имаш предвид над музея?
— Каквато и да е сградата, той живее тук. Мисията е изпълнена. Случаят е приключен. Време е да си ходим.
— Какво имаш предвид с това, че мисията е изпълнена? — попита Джанис, като вдигна блеснали очи към прозореца на Алесандро. — Дойдохме тук, за да открием с какво се е заел. Смятам, че трябва да останем. А докато сме тук, да отидем да разгледаме музея. Тогава ще решим как да действаме нататък.
— Да не си се побъркала! — вреснах. — Няма да стъпя в тази сграда!
— Твоя си работа. — Сви рамене Джанис. — Стой си тук. Сигурна съм, че няма да те забележат.
Две жълти знамена с двуглави орли маркираха входа към музея на квартала на Орела. Ако знамената не бяха там, никога нямаше да предположим, че това бе вратата. Припомних си първото си посещение в музея на Бухала и срещата с Пепо. Сиенците очевидно държаха на усамотението си и биха направили всичко, за да избегнат вниманието. Лош късмет за тях бе, че провеждаха прочутото надбягване, което привличаше тълпи запотени чужденци всяка година. А повечето гости бяха толкова очаровани от града, че винаги искаха да се върнат тук. Несъмнено, сиенците бяха размишлявали как да направят любимия си град по-непривлекателен, но за съжаление, мерките им бяха безплодни.
Никой не ни посрещна, когато влязохме в музея. И, макар вратата да бе отворена, мястото изглеждаше безлюдно.
— Кой човек може да живее в музей? — прошепна Джанис. — Зловещо е.
— Не в музея — поправих я, — а над него. А и тук няма мумии.
— Откъде знаеш? — попита тя, като вдигна шлема на рицарска броня, за да се увери, че вътре няма никой. — Може да имат мумии на коне. Може би точно тук провеждат тайните си кръвни обреди и викат духовете на умрелите.
— Да бе! Благодаря ти, че ме направи съпричастна на възможността си да стигнеш до дъното на тази история.
— Хей! — вдигна ръце тя. — Пепо не знаеше нищо повече!
Стоях и я наблюдавах как се мотаеше наоколо и разглеждаше, преструвайки се, че изложените предмети много я интересуваха. И двете знаехме, че го правеше само за да ме дразни.
— Добре — изсъсках най-после. — Видя ли достатъчно знамена вече?
Вместо да ми отговори, тя просто влезе в съседната стая и ме остави сама.
Нужно ми бе известно време, за да я намеря. Беше влязла в малък параклис с великолепни маслени картини по стените и горящи на олтара свещи.
— Уха! — възкликна тя, когато отидох до нея. — Как ти харесва това за всекидневна? Какво правят тук? Четат молитви…?
— Надявам се да прочетат твоите! Имаш ли нещо против да си тръгваме най-после?
Но преди Джанис да успее да ми отговори, чухме стъпки. Паникьосано изскочихме светкавично от параклиса и затърсихме място, където да се скрием.
— Тук! — извиках и дръпнах Джанис зад един стъклен шкаф в съседната стая, пълен с вехти шлемове. Пет секунди по-късно, възрастна жена мина покрай нас с купчина сгънати пожълтели дрехи. Зад нея вървеше момченце на около осем години, пъхнало ръце в джобовете си и смръщило лице. Жената прекоси стаята бързо, но хлапето спря на около три метра от скривалището ни, за да разгледа древните мечове на стената.
Джанис се намръщи, но никоя от нас не посмя да помръдне. Ако момченцето ни откриеше, свити в ъгъла като истински злодеи, вероятно щяха да ни линчуват на мига.
За наш късмет, хлапето бе прекалено съсредоточено върху собствените си бели, за да обръща внимание на нещо друго. След като се увери, че баба му бе изчезнала, то се протегна, свали рапира от стената и зае поза за фехтовка. Беше толкова погълнато от забранените си занимания, че дори не чу как някой влезе в стаята.
— Не, не, не! — сгълча го Алесандро, като бързо прекоси стаята и взе рапирата от ръката на детето.
Но вместо да върне оръжието на стената, както всеки отговорен възрастен би постъпил, той просто показа на момченцето правилната поза и му върна рапирата.
— Ето така!
После взе друга рапира от стената и се заигра с хлапето. След малко ядосаният глас на възрастната жена извика:
— Енрико! Какво правиш?
След миг оръжията бяха обратно на стената, а когато бабата се появи на прага, Алесандро и момченцето стояха невинно с ръце зад гърба.
— Ах! — възкликна жената и, щастлива да види Алесандро, го целуна по двете бузи. — Ромео!
После продължи да говори бързо, но аз не я чух. Ако не стоях толкова близо до Джанис, сигурно щях да припадна.