Речта бе посрещната с окуражителни викове от страна на бандата му.
— Така че, както можете да видите — продължи разбойникът, — ние смирено управляваме този път и повечето други пътища около Сиена и ви съветвам приятелски да побързате и да платите таксата, за да си продължите напред и да влезете в града преди портите да се затворят. В противен случай можете да станете жертва на страшните банди на Толомей, които нощем излизат да безчинстват.
Последва дълго мълчание. Свит в каруцата зад придружителите си, монах Лоренцо усети как сърцето му заби лудо и за момент му се стори, че ще припадне. Беше изкарал един от онези ужасни дни със зловещо слънце и никакъв ветрец, които му напомняха за страхотиите на ада. А и още преди няколко часа водата им бе свършила. Ако той самият отговаряше за кесията с парите, с радост би платил на разбойниците, за да си продължи пътя.
— Добре тогава — каза водачът на пътешествениците, сякаш бе чул безмълвната молитва на монах Лоренцо. — Колко струва защитата ви?
— Зависи — ухили се бандитът. — Какво има в каруцата и колко струва?
— Ковчег, благородни приятелю — отговори водачът. — В него лежи жертвата на страшна чума.
Повечето разбойници се отдръпнаха назад, когато чуха новината, но главатарят им не се плашеше лесно.
— Добре — ухили се той широко. — Да погледнем.
— Не ви препоръчвам! — посъветва го водачът. — Ковчегът трябва да остане запечатан. Така ни е заповядано.
— Заповеди? — възкликна разбойникът. — Откога смирените монаси получават заповеди? И откога… — Замълча той за ефект. — … яздят коне от Липиция?
В тишината, която последва думите му, монах Лоренцо усети как силата на духа му се изпари.
— И вижте това! — продължи бандитът, най-вече за да развесели хората си. — Виждали ли сте някога смирени монаси с такива прекрасни обувки? Ето така — посочи той с меча си към мизерните сандали на монах Лоренцо — трябваше да сте обути, безгрижни приятели. Според мен, вие просто служите на щедър господар, различен от господ, и съм уверен, че за него стойността на ковчега надвишава многократно скромните десет флорина, които ще ви поискам.
— Грешите — възрази водачът, — ако си мислите, че можем да платим подобна такса. Два флорина са единственото, което можем да си позволим. Представяте господаря си в много лоша светлина, като изнудвате църквата с подобна алчност.
Разбойникът се ухили на обидата.
— Алчност ли? Не. Моят проблем е любопитството. Платете десет флорина или знам как да действам. Каруцата и ковчегът ще останат тук под моята закрила, докато господарят ви си ги потърси лично. Защото страшно искам да видя богатото копеле, което ви е изпратило.
— Скоро няма да закриляте друго, освен вонята на смъртта.
Разбойникът се изсмя презрително.
— Миризмата на златото, приятелю, превъзмогва всяка лоша воня.
— И планина от злато не е достатъчна да скрие твоята воня — грубо отвърна водачът, най-после забравил смирението.
Чувайки обидата, монах Лоренцо прехапа устни и започна да се оглежда накъде да бяга. Познаваше спътниците си достатъчно добре, за да предвиди края на разправията и не искаше да участва в него.
Разбойникът се впечатли от наглостта на жертвата си.
— Значи си твърдо решен да загинеш от меча ми? — попита той.
— Твърдо решен съм да изпълня мисията си — отговори водачът. — Ръждивият ти меч няма да ме отклони от целта ми.
— Мисията ти? — подигра се разбойникът. — Вижте, братовчеди, тук си имаме монах, който си въобразява, че господ го е направил рицар!
Бандитите се засмяха, а главатарят им кимна към каруцата.
— Сега разкарайте тези тъпаци и отведете конете и каруцата в Салимбе…
— Имам по-добра идея — прекъсна го водачът, като свали расото си и откри униформата под него. — Защо вместо това не отидем да видим моя господар, Толомей, и да му поднесем главата ти, набучена на кол?
Монах Лоренцо изстена измъчено, защото опасенията му станаха факт. Без да се преструват повече, придружителите му — всичките рицари от семейство Толомей — извадиха мечовете и кинжалите си. Звукът на оръжията накара разбойниците да се отдръпнат назад за миг, но бързо се съвзеха и се втурнаха напред в атака.
Внезапната суматоха накара впрегнатите коне да запрепускат в галоп. Монах Лоренцо можеше само да дърпа безполезните юзди и да се моли за проявата на здрав разум у две животни, които никога не бяха учили философия. След три дни пътуване, конете показаха забележителна сила и задърпаха каруцата и монаха далеч от свадата по неравния път към Сиена. Колелата се затресоха, а ковчегът заподскача, заплашвайки да се разбие.