— Уха! — изстенах, чудейки се дали Пепо осъзнаваше, че може да се наложи да проведем семейната сбирка в затвора.
Но полицаите не направиха опит да ни спрат, а просто ни загледаха как отминаваме по начина, по който куче на каишка гледа наперена котка на другата страна на улицата. За съжаление, един от полицаите беше кръщелникът на Ева Мария, Алесандро. Бях сигурна, че ме е познал, макар да не носех джапанки.
— Пепо! — извиках, като дръпнах тирантите му. — Наистина не искам да ме арестуват.
— Не се тревожи! — отвърна той спокойно. — Прекалено бърз съм за ченгетата.
След секунда профучахме през една от древните градски порти и се озовахме насред красивата като на картина тосканска природа.
Докато седях на скутера и се оглеждах наоколо над рамото на Пепо, ужасно ми се искаше да почувствам, че най-после се прибирам у дома. Но всичко около мен бе ново. Топлият аромат; на цветя и билки, вълнистите хълмове, дори одеколонът на Пепо имаха някакъв чужд елемент, който бе учудващо привлекателен, особено като се имаха предвид обстоятелствата.
Но пък колко ли наистина си спомняме от първите три години на живота си? Понякога си представях как прегръщам чифт дълги крака, които определено не принадлежаха на леля Роза, а и двете с Джанис помнехме голяма стъклена купа, пълна с изсушени цветя и тапи от вино. Но с изключение на тези два образа нямаше нищо. От време на време, когато се сетехме за нещо от детството си, и двете се обърквахме.
— Сигурна съм, че паянтовата масичка за шах беше в Тоскана — настояваше Джанис. — Къде другаде може да е била? Леля Роза никога не е имала масичка за шах.
— Добре тогава — възразявах всеки път, — но как ще обясниш, че Умберто те шамароса, когато я събори?
Джанис не можеше да обясни и промърморваше раздразнено:
— Е, може пък да е бил някой друг. Когато си на две години, всички мъже изглеждат еднакво.
После се ухилваше и измърморваше:
— По дяволите, дори сега си приличат ужасно.
Докато растях, обичах да си фантазирам как се връщам в Сиена и внезапно си припомням всичко за детството си. Сега, когато най-после бях тук, летях по пътя без да разпозная абсолютно нищо. Започнах да се чудя дали животът ми вън от Италия бе променил важна част от душата ми.
Пия Мария и Пепо Толомей живееха във ферма в малка долинка, обградена от лозя и маслинови горички. Нежни хълмове се издигаха от всички страни на имота и красотата на мирното уединение компенсираше липсата на широка панорама. Къщата определено не бе палат. Из пукнатините в жълтите стени растяха плевели, зелените капаци се нуждаеха от боядисване; а керемиденият покрив изглеждаше готов да се срути при следващата буря. Но пълзящите лози и стратегически разположените саксии с цветя криеха разрухата и придаваха неповторим чар на мястото.
След като паркира скутера и грабна патерицата, облегната на стената, Пепо ме поведе към градината в задната част на къщата. Там, в сянката, жена му Пия Мария седеше сред внуците и правнуците си като богиня на плодородието, заобиколена от джуджета и нимфи, и ги учеше как да сплетат плитка от пресен чесън. На Пепо бяха нужни няколко опита, за да я накара да разбере коя съм и защо ме е довел в дома им, но след като Пия Мария най-после реши да се довери на ушите си, тя нахлузи чехлите си, надигна се, подпомогната от антуража си, и ме прегърна здраво.
— Жулиета! — възкликна тя радостно, като ме погали нежно по косата. — Същата като майка си!
След по-малко от час градината се напълни с хора и храна. Стори ми се, че всички бяха стояли зад ъгъла, стиснали по някой местен деликатес в ръка, очаквайки повод за празненство. Някои бяха членове на семейството, други — приятели и съседи. Всички твърдяха, че познавали родителите ми и се чудели какво е станало с близначките им. Никой не изрече нищо обидно, но усетих, че преди двайсет и няколко години леля Роза бе отвела мен и Джанис въпреки желанията на семейство Толомей. Благодарение на чичо Джим, тя имаше солидни връзки в Държавния департамент, което й бе позволило да изпълни целта си. И така, ние с Джанис изчезнахме без следа за голяма мъка на Пия Мария и Пепо, които все пак бяха кръстниците ни.
— Но всичко това вече е в миналото! — упорито повтаряше Пепо, като ме тупаше по гърба. — Сега си тук и най-после можем да поговорим.
Въобще нямахме представа откъде да започнем. Имахме прекалено много въпроси и години, за които бяха нужни обяснения, включително загадъчното отсъствие на сестра ми.