Пия Мария и Пепо буквално ме евакуираха от всекидневната и ме обсипаха с извинения.
— Ужасно съжалявам — продължаваше да повтаря Пепо, обезумял от срам. — Ужасно съжалявам! Не знам какво й става. Мисля, че почва да откача!
— Не се тревожи — успокоих го, прекалено зашеметена, за да почувствам нещо. — Не я обвинявам, че не ми вярва. Всичко това е съвсем ново, дори за мен.
— Мисля, че е време да те заведа да видиш гробовете им — реши Пепо.
Селското гробище изглеждаше потънало в сън и напълно различно от всяко друго, което бях виждала. Представляваше лабиринт от стени без покрив, а самите стени бяха мозайка от гробове. Имена, дати и снимки идентифицираха хората зад белите мраморни врати, а малки бронзови вазички с цветя украсяваха гробовете.
— Оттук — каза Пепо, облегнал се на рамото ми за подкрепа, което не му попречи да ми отвори галантно скърцащата желязна портичка и да ме въведе в малък храм. — Това е старият храм на семейство Толомей — обясни ми той. — От стотици години е. Когато направиха новото гробище, се погрижиха да го… каква е думата… да го включат в него.
— Красиво е — отвърнах тихо.
Пристъпих вътре с благоговение и заоглеждах мраморните плочи и букетите с цветя, поставени на олтара. Малка свещица гореше в червена стъклена купа, която ми се стори странно позната, и сочеше, че храмът на Толомей е грижливо поддържан от семейството. Внезапно изпитах чувство за вина задето бях тук сама, без Джанис, но бързо се отърсих от него. Ако сестра ми бе тук, вероятно щеше да съсипе момента с хаплива забележка за евтината стъклена купа или странните имена по стените.
— Това е баща ти — посочи Пепо, — а майка ти е точно до него.
Той поспря и си припомни нещо.
— Беше толкова млада. Мислех, че ще живее дълго след като аз умра.
Вгледах се в двете мраморни плочи, които бяха единственото, останало от родителите ми, професор Патрицио Сипионе Толомей и Даяна Лойд Толомей. Датите потвърждаваха, че баща ми е бил на осемдесет и три години, когато ние с Джанис сме се родили, а майка ми — на двайсет и две. Знаех си обаче, че все още не трябва да изразявам объркването си от този факт. Ако не грешах, самият Пепо бе прехвърлил осемдесетте и вероятно не искаше да му напомнят, че мъжете на неговата възраст не бяха подходящи за връзки с млади жени.
— Те умряха по много трагичен начин — продължи Пепо, за щастие не прочел мислите ми. — Както и това, че всичко изчезна в пожара. Той имаше великолепна ферма в Малемаренда. И тя изчезна. А след погребението майка ти купи малка къща в Буонконвенто и живя там сама с близначките — ти и сестра ти, но никога вече не бе същата. Всяка неделя идваше да поставя цветя на гроба му… — Пепо замълча за момент, за да извади носна кърпа от джоба си. — … но никога вече не бе щастлива.
— Чакай малко… — Отново се вторачих в датите на гробовете на родителите ми. — Баща ми е умрял преди майка ми? Винаги съм вярвала, че са загинали заедно в катастрофа.
Още докато говорех, видях, че датите потвърждаваха чутото от Пепо. Баща ми бе починал повече от две години преди майка ми.
— Какъв пожар? — попитах бързо.
— Някой… не, не трябва да казвам подобно нещо — намръщи се Пепо. — Имаше пожар, ужасен пожар. Фермата на баща ти изгоря. Майка ти извади късмет. Тя беше на пазар в Сиена заедно с вас двете. Беше страхотна трагедия. Бях готов да кажа, че господ е закрилял майка ти, но когато две години по-късно…
— Катастрофата — промърморих.
— Ами… — Пепо зарови с върха на обувката си в земята. — Не знам истината. Никой не я знае. Но ще ти кажа нещо… — Най-после той ме погледна в очите. — Винаги съм подозирал, че Салимбени имаха пръст в това.
Не знаех как да отговоря. Представих си Ева Мария и куфара с дрехите й, останал в хотелската ми стая. Тя имаше такова желание да се сприятелим…
— Имаше един млад мъж — продължи Пепо, — Лучано Салимбени. Ужасен размирник. Носеха се слухове… не искам да… — Той ме погледна нервно, сякаш се въздържаше да сподели всичко с мен. — Пожарът. Пожарът, който уби баща ти. Говореха, че не бил случаен. Твърдяха, че някой искал да го убие и да унищожи проучванията му. Беше ужасно. Такава красива къща. Но трябва да знаеш, че майка ти спаси нещо от нея. Нещо важно. Документи. Страхуваше се да говори за това, но след пожара започна да задава странни въпроси за… разни неща.
— Какви неща?
— Всякакви. Не знаех отговорите. Разпитваше ме за Салимбени. За тайни подземни тунели. Искаше да намери гроб. Нещо, свързано с чумата.