— Вярно е, отче — кимна Ромео, като най-после се надигна. — Е, тази вечер видяхме достатъчно мъка. Таверната ни призовава. Ще ви оставя на тъжната ви работа и ще отида да вдигна тост за душата на бедното момиче. Всъщност, ще вдигна няколко и може би виното ще ме изпрати право в рая, където да се запозная, с нея и…
Монах Лоренцо скочи на крака и изсъска:
— Дръж си езика, господин Ромео, преди да се изложиш!
Младежът се ухили.
— И да поднеса почитанията си.
Едва след като Ромео и братовчедите му напуснаха ателието и звукът от копитата на конете им замря, монах Лоренцо вдигна капака на ковчега.
— Вече е безопасно — каза той. — Можеш да излезеш.
Момичето отвори очи и седна.
— Мили боже! — изохка маестро Амброджио, като се прекръсти бързо. — Какви дяволски магии са тези?
— Умолявам те, маестро — каза монах Лоренцо, като нежно помогна на момичето да се изправи, — да ни придружиш до палата на семейство Толомей. Тази млада дама е племенницата на господин Толомей, Жулиета. Тя стана жертва на много злини и сега трябва да я отведа при семейството й. Колкото се може по-бързо можеш ли да ни помогнеш?
Маестро Амброджио се вторачи в монаха и момичето, опитвайки се да осмисли положението. Въпреки нещастието си, момичето стоеше изправено, разрешената му коса блестеше на светлината от свещите, а очите му бяха сини като небето в безоблачен ден. Несъмнено, девойката бе най-великолепното създание, което някога бе виждал.
— Мога ли да попитам? — обърна се той към монаха. — Какво те накара да ми се довериш?
Монах Лоренцо махна с ръка към картините, които ги заобикаляха.
— Човек, който вижда божественото в земните неща, е брат по Христа.
Маестрото се огледа наоколо, но видя само празни бутилки от вино, недовършени творби и портрети на хора, които си бяха променили мнението, след като им бе връчил сметката.
— Прекалено мил си — каза той, като поклати глава. — Но няма да ти се сърдя за това. Не се страхувай, ще те отведа до палата на Толомей, но първо, моля те, задоволи грубото ми любопитство и ми разкажи какво се е случило с тази млада дама и защо се прави на умряла в ковчега.
Жулиета заговори за първи път. Гласът й бе мек и нежен, макар лицето й да бе сковано от мъка.
— Преди три дни — започна тя, — копелетата на Салимбени нападнаха дома ми. Убиха всички на име Толомей — баща ми, майка ми, братята ми и всички други, които застанаха на пътя им. С изключение на този човек, скъпия ми довереник, монах Лоренцо. Аз бях в изповедалнята. Иначе и аз щях да съм… — Тя погледна настрани, за да сдържи сълзите си.
— Идваме тук за помощ — довърши вместо нея монах Лоренцо. — И да разкажем на господин Толомей за случилото се.
— Идваме тук за отмъщение — поправи го Жулиета с изпълнени с омраза очи. — И да изкормим онова чудовище, Салимбени, и да го обесим на червата му.
— Хм — притеснено се прокашля монахът. — Разбира се, няма да забравим за християнската милост…
Жулиета кимна енергично, недочула думите му.
— И ще нахраним кучетата с него. Парче по парче!
— Мъчно ми е за теб — каза маестро Амброджио, изпълнен с желание да прегърне младата жена и да я утеши. — Понесла си прекалено много…
— Не съм понесла нищо! — извика тя, като прободе сърцето на художника със сините си очи. — Не тъжи за мен. Просто бъди така мил да ни отведеш в дома на чичо ми без повече въпроси.
Тя се усети и добави бързо:
— Моля те.
След като отведе монаха и момичето в палата на Толомей, маестро Амброджио се върна в ателието си на галоп. Никога преди не се бе чувствал по този начин. Беше влюбен. Беше в ада. Беше объркан. Вдъхновението размаха гигантските си крила из главата му и раздра с нокти гръдния му кош, търсейки изход от затвора, който е простосмъртната рамка на талантливия човек.
Проснат на пода, напълно озадачен от чудатостите на хората, Данте се вторачи в господаря си, който започна да размесва боите, за да пресъздаде чертите на Жулиета Толомей в картината, която досега представляваше Богородица без глава. Започна с очите й. Никъде другаде в ателието му не можеше да се види такъв великолепен цвят. Всъщност, в целия град не можеше да се намери подобен нюанс, тъй като го бе създал едва тази вечер, трескаво забързан, докато образът на младата жена бе все още пред очите му.
Окуражен от впечатляващия резултат, той не се поколеба да очертае забележителното лице под буйните коси. Движенията му бяха бързи и решителни. Ако красивата девойка седеше пред него и позираше, художникът не би успял да работи с радостната увереност, която притежаваше в момента.