III.I.
Гледката от крепостта „Фортеса“ на Медичи бе зашеметяваща. Видях не само теракотените покриви на Сиена, напечени от следобедното слънце, но и поне петдесет километра вълнисти хълмове, които се издигаха пред мен като океан в нюанси на зелено и далечно синьо. Непрестанно вдигах очи от четивото си и разглеждах красивия пейзаж с надеждата, че той ще изгони застоялия въздух от дробовете ми и ще изпълни душата ми с лято. Но всеки път, когато свеждах глава и отново се зачитах в дневника на маестро Амброджио, потъвах в мрачните събития от 1340 година.
Прекарах сутринта в едно кафене, където прегледах официалните ранни версии на „Ромео и Жулиета“, написани от Масукио Салернитано и Луиджи да Порто през 1476 и 1530. Интересно бе да се види как сюжетът се бе развил и как да Порто бе превърнал в литература историята, която според Салернитано се базираше на истински събития.
Във версията на Салернитано, Ромео и Жулиета, или по-скоро Мариото и Джианоза, живеели в Сиена, и родителите им не враждували. Оженили се тайно, след като подкупили един монах, но драмата започнала, когато Мариото убил прочут гражданин и трябвало да замине в изгнание. Междувременно, родителите на Джианоза, които не знаели, че вече се е омъжила за обречен човек, настояли да се омъжи за някого другиго. Отчаяна, Джианоза накарала монаха да приготви силно приспивателно. Ефектът бил толкова впечатляващ, че тъпите й родители я сметнали за мъртва и побързали да я погребат. За щастие, добрият монах успял да я изкара от гробницата и Джианоза потеглила тайно с кораб към Александрия, където Мариото си живеел живота. Но вестоносецът, който трябвало да уведоми Мариото за измамата с приспивателното, бил пленен от пирати и не си свършил работата. Когато Мариото чул новината за смъртта на Джианоза, се върнал бързо в Сиена, за да умре до нея. Тук, разбира се, бил заловен от войниците и обезглавен. А Джианоза прекарала остатъка от живота си в манастир.
Доколкото виждах, ключовите елементи в оригиналната версия бяха: таен брак, прокуждането на Ромео, откачения план с приспивателното, изчезналия вестоносец и самоубийствената мисия на Ромео, базирана на погрешната му вяра в смъртта на Жулиета. Голямата изненада е, разбира се, че цялата история се бе развила в Сиена.
Да Порто, захванал се с историята половин век по-късно, също се заричаше, че историята е основана на действителността и наричаше Ромео и Жулиета с истинските им имена. Но все пак се бе уплашил и бе преместил събитията във Верона и променил семейните имена — вероятно, за да избегне отмъщението на могъщите кланове, замесени в скандала. Бяха променени и подробностите за изгнанието на Ромео. Във версията на Салернитано, младият любовник заминал за Александрия в Египет. Според да Порто, Ромео отишъл в Мантуа, на по-малко от петдесет километра разстояние.
Но да не обръщаме внимание на дреболиите. Според мен, да Порто бе написал много по-интересна история. Той бе измислил маскарада и сцената на балкона, както и гениалното двойно самоубийство. Единственото, на което не се вързах бе, че беше накарал Жулиета да умре като си сдържа дъха. Но може би да Порто бе смятал, че публиката няма да хареса кървава сцена — скрупули, каквито Шекспир, за щастие, не бе имал.
След да Порто, някакъв тип на име Бандело се бе почувствал задължен да напише трета версия и да добави много мелодраматични диалози, без обаче да промени същественото в сюжета. След него италианците приключили с историята и тя се понесла първо към Франция, после към Англия и накрая се озовала на бюрото на Шекспир, готова да бъде обезсмъртена завинаги.
Докато се връщах от крепостта, притиснала към гърдите си дневника на маестро Амброджио, заоглеждах хората около себе си и забелязах, че между мен и тях имаше невидима стена. Те си вървяха, ядяха сладолед и не се замисляха за миналото и, за разлика от мен, не бяха обременени от чувството, че мястото им не бе в този свят.
По-рано същата сутрин, стоях пред огледалото и изпробвах колието със сребърното кръстче, което открих в кутията на майка ми и реших да нося. Независимо дали имаше парична стойност или не, то бе принадлежало на майка ми и ми се струваше съвсем правилно да го нося. И докато стоях и се оглеждах, внезапно в главата ми се появиха рецитираните безброй пъти реплики, които едва сега, след като видях гроба на майка ми и точната дата на смъртта й, натежаха в душата ми: