Луда ли бях? Може би. Но пък има различни видове лудост. Леля Роза винаги приемаше като даденост, че целият свят е в състояние на постоянно променяща се лудост и неврозата не е заболяване, а прост житейски факт като пъпките. Някои имат повече, други — по-малко, само истински ненормалните нямат никакви. Тази философия ме бе утешавала много пъти преди и сега стана същото.
Когато се върнах в хотела, директор Росини се приближи към мен като вестоносеца от Маратон, умиращ да ми разкаже новините.
— Госпожице Толомей! Къде бяхте? Трябва да тръгвате! Веднага! Графиня Салимбени ви чака в „Палацо Публико“! Тръгвайте, тръгвайте! — извика той, като размаха ръце енергично. — Не трябва да я карате да чака!
— Чакайте! — възразих, като посочих двата куфара, които седяха на пода. — Това са моите куфари!
— Да, да, да, доставиха ги преди минута.
— Е, бих искала да си отида до стаята и…
— Не! — извика директор Росини, като отвори вратата със замах и ме подкани да изляза. — Трябва да вървите веднага!
— Дори не знам къде отивам!
— Санта Катерина!
Макар да знаех, че тайничко се радва на възможността да ме образова по отношение на Сиена, директор Росини завъртя очи и пусна вратата.
— Елате, ще ви начертая карта!
Озовах се на „Пиаца дел Кампо“ и се почувствах като в гигантска мида. Застанах неподвижно за миг и се огледах. Звуците от многобройни гласове под купола на синьото небе, гълъбите, които търсеха трошици по земята, древната градска стена и оживените кафенета бяха сгушени сред напечените от слънцето средновековни фасади. Група туристи ме повлече като вълна; бяха се втурнали възбудено напред, въодушевени от величието на огромния площад.
Докато ми чертаеше картата, директор Росини ме увери, че „Пиаца дел Кампо“ бил считан за най-красивия площад в Италия, и то не само от жителите на Сиена. Той едва можел да изброи хилядите случаи, в които гости на хотела от целия свят, дори от Флоренция, идвали при него и славословели красотата му. Той, разбира се, възразявал и им посочвал красотата на много други места, но хората дори не искали да го изслушат. Упорито настоявали, че Сиена била най-прекрасният град в света. А той не можел да се противи на подобно мнение, нали?
Натъпках картата в чантата си и тръгнах към „Палацо Публико“ — сградата на общината. Нямаше начин да не я открия благодарение на високата часовникова кула „Торе дел Манджиа“, чийто строеж ми бе описан толкова подробно от директор Росини, че ми бяха нужни няколко секунди да разбера, че всъщност сградата не бе построена пред очите му, а по някое време в края на Средновековието. Той я бе нарекъл „лилия“, горд паметник на женската непоквареност с бялото си каменно цвете върху високо червено стъбло. Интересното бе, че кулата била построена без основи. Росини твърдеше, че стояла на мястото си цели шест века, задържана от божията милост и вярата.
Заслоних очите си срещу слънцето и огледах кулата, която се издигаше към небето. Никъде другаде не бях виждала женската непоквареност представена като осемдесетметров фалически символ, но това беше само моето мнение.
Цялата сграда сякаш излъчваше гравитация и ти се струваше, че площадът постепенно хлътва под тежестта й. Директор Росини ми бе обяснил, че ако се съмнявам в думите му, трябва да си представя как слагам стъклена топка на земята. Независимо къде стоях на площада, топката щяла да се търколи право надолу към „Палацо Публико“. Нещо в тази идея ми се стори страшно привлекателно. Може би бе мисълта за нежна стъклена топка, подскачаща по древните каменни павета. Или просто бе начинът, по който Росини бе изрекъл думите — шепнешком, като фокусник, говорещ с четиригодишни хлапета.
„Палацо Публико“ — официалната общинска сграда в Сиена още от тринайсети век — се бе разраснала с годините, както става с всички държавни постройки. Първоначално издигната като място за събрания на девет администратори, сега бе впечатляваща грамада. Влязох във вътрешния двор с чувството, че бях наблюдавана. Предполагам, не толкова от съвременници колкото от минали поколения, посветили живота си на града.
Ева Мария Салимбени ме чакаше в „Залата на мира“. Седеше на скамейка и разглеждаше стенописите. В мига, когато ме видя, загриженото и изражение се замени от доволно.
— Значи все пак дойде! — възкликна тя, като скочи от пейката и ме целуна по двете бузи. — Започвах да се тревожа.