— Съжалявам, че те накарах да чакаш. Дори не знаех…
Тя се усмихна широко.
— Виждам, че си получила дрехите си. Много красиво. Виж… — посочи ми огромния стенопис. — Някога виждала ли си нещо толкова прекрасно? Великият ни художник маестро Амброджио Лоренцети изрисувал стените в края на трийсетте години на четиринайсети век. Вероятно е приключил тук над вратата през 1340 година.
Завъртях се да огледам стенописа. Лявата половина показваше спокойна градска сцена с обикновени граждани, тръгнали някъде по работа. Дясната представяше зашеметяваща гледка от провинцията отвъд градската стена. Внезапно се сетих нещо и попитах объркано:
— Имаш предвид… маестро Амброджио?
— О, да — кимна Ева Мария, без въобще да се изненада, че името ми бе познато. — Един от великите ни художници. Нарисувал тези сцени, за да отбележи края на дългата вражда между двете ни семейства — Толомей и Салимбени. Най-после през 1339 година настъпил мир.
Намръщих се озадачено.
— Не знам… бях останала с впечатлението, че през 1340 година прадедите ни все още са враждували. Поне в провинцията.
Ева Мария се усмихна загадъчно. Или бе доволна, че съм си направила труда да се запозная със семейната история, или бе шашната задето бях посмяла да й възразя. Каквато и да бе истината, тя изслуша мнението ми и каза:
— Права си. Мирът имал неочаквани последици. Това се получава, когато бюрократите се опитват да помогнат. Ако хората искат да се бият, не можеш да ги спреш — вдигна ръце тя. — Ако им попречиш да го правят в града, ще пренесат битката си в провинцията. Но поне в Сиена размириците винаги били спирани преди нещата да излязат извън контрол. Защо?
Тя ме погледна, сякаш искаше да види дали ще успея да отгатна, но аз, разбира се, не можах.
— Защото — продължи Ева Мария, като размаха пръст като учителка, — в Сиена винаги сме имали милиция. За да държат Салимбени и Толомей под контрол, гражданите на Сиена можели да мобилизират всички групи на милицията и да ги изкарат на улиците за минути — обясни ми тя, като кимна, сякаш се съгласяваше със самата себе си. — Вярвам, че точно по тази причина традицията с кварталите е запазена и до наши дни. Себеотдадеността на старата ни квартална милиция направила възможна сиенската република. Ако искаш да държиш лошите типове под контрол, добрите трябва да са въоръжени.
Усмихнах се на извода й, но не проговорих. Сега не беше подходящият момент да й споменавам, че бях прекарала повечето си време в колежа, застанала в универсалния магазин, където продавах значки с надпис „Спрете оръжията“ и раздавах пацифистки памфлети.
— Красиво, нали? — попита Ева Мария, като кимна към стенописа. — Град в мир със самия себе си.
— Предполагам, че си права — отговорих, — макар хората да не изглеждат особено щастливи. Виж — посочих млада жена, която изглеждаше хваната в капан от група танцуващи момичета. — Тази изглежда… не знам… потънала в мисли.
— Вероятно е видяла сватбената процесия — предположи Ева Мария, посочвайки групата хора, следващи жена на магаре. — И може да се е замислила за изгубената си любов.
— Гледа барабана — поправих я. — Или дайрето. А другите танцьорки изглеждат… злонамерени. Виж как са я заклещили по средата. А една от тях е вторачена в корема й.
Хвърлих бърз погледа на Ева Мария, но не можах да разгадая изражението й.
— Или пък аз просто си въобразявам.
— Не — тихо каза тя. — Маестро Амброджио определено е искал да я забележим. Групата танцьорки е по-голяма от всички други на картината. А ако погледнеш отново, жената е единствената с диадема на главата.
Вторачих се в стенописа. Беше права.
— Е, коя е тя? Знаем ли?
Ева Мария сви рамене.
— Официално, не знаем. Но между нас казано… — Тя се наведе към мен и прошепна. — Мисля, че е прародителката ти. Името й било Жулиета Толомей.
Вторачих се в нея изумено.
— Откъде знаеш?
Ева Мария се засмя.
— Не е ли очевидно? Защо иначе майка ти би те кръстила на нея? Всъщност, тя самата ми го каза — нейната кръв идва право от Жулиета и Джианоза Толомей.
Макар да се въодушевих от чутото, изговорено с подобна увереност, информацията бе повече отколкото можех да понеса.
— Не знаех, че си познавала майка ми — казах, като се учудих защо не ми го е споменавала преди.
Ева Мария дори не трепна.