— Дойде да ме посети веднъж. С баща ти. Преди да се оженят. Беше много млада. По-млада от теб. Прекарахме цяла вечер в разговор за маестро Амброджио. Те ми разказаха всичко, което ти казвам сега. Имаха невероятни познания и много се интересуваха от семействата ни. Тъжно се развиха после нещата.
Застанахме в мълчание за момент. Ева Мария ме наблюдаваше със суха усмивка, сякаш знаеше, че умирам от любопитство, но не смея да попитам каква бе връзката й, ако такава въобще съществуваше, със злодея Лучано Салимбени и какво точно знаеше за смъртта на родителите ми.
— Баща ти вярваше — продължи Ева Мария, без да ми даде възможност да започна да я разпитвам, — че маестро Амброджио е скрил някаква история в този стенопис. Трагедия, случила се по негово време, която не можела да се обсъжда открито. Погледни — посочи тя към стената. — Виждаш ли малката клетка за птички на онзи прозорец? Сградата е палат „Салимбени“, а мъжът, когото виждаш, е самият Салимбени, седнал на трон като крал. Хората коленичат в краката му, за да искат пари на заем.
Усетих, че историята натъжаваше Ева Мария, затова й се усмихнах, твърдо решена да не позволя миналото да застане между нас.
— Не звучиш много горда от него.
Тя се намръщи.
— О, той бил велик човек. Но маестро Амброджио не го харесвал. Не виждаш ли? Погледни… там има сватба… тъжно момиче, което танцува… а тук — птица в клетка. Какво мислиш за това?
Не отговорих и тя се загледа през прозореца.
— Бях на двайсет и две, когато се омъжих за него. Салимбени. Той беше на шейсет и четири. Мислиш ли, че това е старост? — попита тя, като ме погледна в очите, опитвайки се да прочете мислите ми.
— Не е задължително — отговорих. — Както знаеш, майка ми…
— Е, аз пък го мислех — прекъсна ме тя. — Мислех, че е ужасно стар и скоро ще умре. Беше много богат. Имам прекрасна къща. Трябва да ми дойдеш на гости. Скоро.
Шашнах се от признанието и последвалата го покана и отговорих прибързано:
— Разбира се. С удоволствие.
— Чудесно! — усмихна се тя и сложи ръка на рамото ми. — А сега трябва да намериш героя в стенописа!
Едва не се разсмях. Ева Мария беше истински виртуоз в смяната на темата.
— Хайде — подкани ме тя като учителка, която говори с мързеливи хлапета. — Къде е героят? Винаги има такъв. Разгледай стенописа.
Вгледах се послушно.
— Може да е всеки.
— Героинята е в града — посочи ми тя, — и изглежда много тъжна. Значи героят е… Погледни! Вляво виждаш живота в града. После се появява градската врата на юг „Порта Романа“, която прерязва стенописа на две. А вдясно…
— Добре, сега го виждам — съгласих се послушно. — Мъж на кон, който напуска града.
Ева Мария се усмихна, но не на мен, а на стенописа.
— Хубав е, нали?
— Страхотен. Защо е с шапка на джудже?
— Ловец е. Погледни го. Носи ловна птица и се кани да я пусне, но нещо го задържа. Другият мъж, който върви до него и носи кутия на художник, се опитва да му каже нещо, а младият герой се навежда на седлото си, за да го чуе.
— Може би пешеходецът го кара да остане в града? — предположих.
— Може би. Но какво може да му се случи, ако го направи? Виж какво е сложил над главата му маестро Амброджио. Бесилка. Не е приятна алтернатива, нали? — усмихна се Ева Мария. — Кой, мислиш, е той?
Не отговорих веднага. Ако маестро Амброджио, нарисувал стенописа, бе същият маестро Амброджио, чийто дневник четях, и ако нещастната танцуваща жена с диадемата бе Жулиета Толомей, тогава мъжът на коня можеше да е само Ромео Марескоти. Но не исках Ева Мария да узнае какво бях открила, нито пък и източника на познанията ми. Все пак, тя бе Салимбени. Затова свих рамене и отговорих:
— Нямам представа.
— Какво ще си помислиш, ако ти кажа, че това е Ромео от „Ромео и Жулиета“? А прародителката ти, Жулиета, е шекспировата Жулиета?
Успях да се засмея.
— Историята се развива във Верона, нали? А и е измислена от Шекспир. Във „Влюбения Шекспир“…
— „Влюбения Шекспир“! — Ева Мария ме изгледа възмутено, сякаш никога не бе чувала нещо толкова ужасно. — Жулиета — потупа ме тя по бузата, — повярвай ми. Всичко се е случило тук в Сиена. Много преди Шекспир. Ето ги на стената. Ромео заминава в изгнание, а Жулиета се готви за брак с мъж, когото не обича.
Ева Мария се усмихна на изражението ми и най-после ме пусна.
— Не се тревожи. Когато ми дойдеш на гости, ще си поговорим повече за тези тъжни неща. Какво ще правиш довечера?