Отстъпих назад с надеждата да прикрия шока си от невероятните й познания по семейната ми история.
— Ще си чистя балкона.
Ева Мария се засмя.
— Когато приключиш, искам да ме придружиш на един много хубав концерт. Ето — тя зарови из чантата си и извади билет. — Програмата е великолепна. Ще ти хареса. Седем часа. После ще вечеряме и ще ти разкажа повече за предните ни.
По-късно през деня, когато отивах към концертната зала, усетих, че нещо ме дразнеше. Беше великолепна вечер, а улиците бяха претъпкани с щастливи хора, но аз не успявах да се развеселя. Бродех мрачно по улицата, но постепенно се осъзнах и идентифицирах източника на раздразнението ми.
Манипулираха ме.
Още откак пристигнах в Сиена, хората вечно ми казваха какво да правя и какво да мисля. Най-вече Ева Мария. За нея очевидно бе съвсем естествено странните й капризи и планове да определят моите действия — включително и дрехите ми, а сега се опитваше да повлияе и на мислите ми. Ами ако не исках да обсъждам събитията от 1340 година с нея? Е, лоша работа — нямах избор. Но по някакъв странен начин все още я харесвах. Защо? Дали защото бе абсолютната противоположност на леля Роза, която винаги толкова се страхуваше да не извърши нещо нередно, че никога не правеше и нещо правилно? Или пък я харесвах, защото не трябваше? Умберто щеше да си помисли точно това. Ако искате Джули Джейкъбс да отиде в Копенхаген и да отреже главата на малката русалка, просто й кажете, че малките русалки са свято нещо. Разбира се, най-сигурният начин да ме накарат да се мотая с член на семейство Салимбени бе да ми кажат да стоя далеч от тях. Предполагам, че това бе наследството на Жулиета.
Е, може би пък бе време за Жулиета да се замисли разумно. Според президент Макони, човек от семейство Салимбени винаги щеше да е Салимбени. Според братовчед ми Пепо, това означаваше злочестина за всеки Толомей, застанал на пътя им. И не се отнасяше само за бурното Средновековие. Дори и сега, в днешна Сиена, призракът на вероятния убиец Лучано Салимбени още не бе напуснал сцената.
От друга страна, може би точно тези предубеждения бяха запазили семейната вражда жива в продължение на поколения. Може би страшният Лучано Салимбени никога не бе и докосвал родителите ми, но бе подозиран само заради името си. Нищо чудно, че бе изчезнал. На място, където те признават за виновен поради родство, палачът ти надали ще седи търпеливо по време на делото.
Всъщност, колкото повече размишлявах по въпроса, толкова повече везните се накланяха в полза на Ева Мария. Все пак, тя бе тази, която изглеждаше твърдо решена да докаже, че въпреки семейната ни история, можем да бъдем приятелки. И ако наистина бе така, не исках да провалям нещата.
Вечерният концерт бе изнесен от музикална академия „Чигиана“ в палат „Чиги-Сарацини“, точно срещу фризьорския салон на приятеля ми Луиджи. Влязох в сградата през безистен и преминах във вътрешен двор със стар кладенец по средата. Помислих си, че средновековните рицари бяха вадили вода от него за конете си. Камъните под сандалите ми с високи токчета бяха огладени през вековете от конски копита и колела на каруци. Мястото не беше прекалено голямо, нито внушително. Имаше си собствено кротко достойнство, което ме накара да се зачудя дали това, което ставаше отвъд стените на застиналия във времето двор, наистина бе важно.
Докато стоях там и разглеждах мозайките по тавана на лоджията, разпоредител ми подаде програма и ми посочи стълбището към концертната зала. Разлистих брошурата, докато се качвах по стълбите, очаквайки да видя музикалната програма. Вместо това, прочетох кратка история на сградата. Първите изречения гласяха:
„Палат «Чиги-Сарацини», един от най-красивите в Сиена, първоначално принадлежал на семейство Марескоти. Основната част на сградата е много стара, по през Средновековието семейството присъединило съседните постройки и, както много други могъщи семейства в Сиена, започнало строежа на висока кула. От тази кула била обявена победата в Монтаперти през 1260 година със звуците на барабан и дайре.“
Заковах се на място и препрочетох текста. Ако това беше вярно и не бях объркала имената от дневника на маестро Амброджио, значи в момента стоях в бившия палат „Марескоти“ — дома на Ромео през 1340 година.
Едва когато хората започнаха да ме побутват раздразнено, се отърсих от вглъбеността си и продължих нагоре. И какво ако това е бил домът на Ромео? От него ме деляха повече от шестстотин години, а и тогава той бездруго си бе имал своята собствена Жулиета. Въпреки новите ми дрехи и прическа, все пак бях само мършава издънка на съвършената красавица.