Джанис щеше да умре от смях, ако можеше да прочете романтичните ми мисли.
— Айде, пак се почва — щеше да изохка тя. — Джулс мечтае за мъж, когото не може да притежава.
И беше права. Но понякога, тези са най-добрите мъже.
Странното ми увлечение по исторически личности започна на деветгодишна възраст с президент Джеферсън. Докато всички други, включително Джанис, имаха плакати на попзвезди по стените, моята стая бе светилище на любимия ми президент. Дори си направих труда да науча как да изписвам красиво името „Томас“, а на най-хубавата ми възглавница, която прегръщах всяка нощ, когато заспивах, бе избродирано огромно „Т“. За съжаление, Джанис намери тайния ми дневник и го показа на целия клас. Всички се смяха лудо на рисунката ми, на която стоях в сватбена рокля и воал, хванала за ръка изненадващо мускулестия президент Джеферсън.
След това, всички ме наричаха „Джеф“, дори учителите, които нямаха представа защо го правеха. Слава богу, никой не видя как потръпвах, когато се обръщаха към мен по този начин. Накрая, спрях въобще да вдигам ръка и се настаних на последния чин с надеждата никой да не ме забележи.
На единайсет години, благодарение на Умберто, започнах да се вглеждам във външния свят и се влюбих в Кангранде дела Скала от Верона. Увлечението ми продължи докато Джанис откри, че Кангранде бил малко над метър и петдесет заедно с рицарския си шлем. Подозирам, че това бе един от най-хубавите дни в живота й.
В гимназията си падах по герои от древния свят — спартанеца Леонид, римлянина Сципий, дори император Август за известно време преди да открия зловещата му страна. В колежа се върнах толкова назад във времето, че героят ми бе безименен първобитен тип, който живееше в руските степи, убиваше мамути и свиреше на изработена от кост флейта.
Единственият човек, който посочи, че всичките ми любимци имат една обща черта, разбира се, бе Джанис.
— Твърде неприятно е — каза тя една вечер, когато се опитвахме да заспим в палатка в градината и тя бе успяла да изтръгне всичките ми тайни в замяна на бонбоните, които отначало си бяха лично мои, — че всичките са мъртви като тупани.
— Не са! — възразих енергично, съжалила задето съм споделила тайната си. — Прочутите хора живеят завинаги!
Джанис изсумтя презрително.
— Може и така да е, но кой би искал да целува мумия?
Въпреки всички усилия на сестра ми, сега се чувствах в свои води и просто по навик преследвах призрака на Ромео в собствената му къща. Единственото ми изискване да продължим чудесната си връзка бе той да си остане такъв какъвто бе — мъртъв.
Ева Мария стоеше насред концертната зала, заобиколена от мъже в тъмни костюми и жени в блестящи рокли. Помещението беше просторно с високи тавани в кремаво и бежово, украсени със злато. Около двеста стола бяха подредени за публиката и, съдейки по броя хора в залата, нямаше да е проблем да се запълнят. В далечния край, камерен оркестър настройваше инструментите си. Едра жена в червена рокля изглеждаше готова да запее всеки момент. Както на повечето места в Сиена и тук нямаше нищо модерно, което да дразни погледа, с изключение на някой тийнейджър бунтовник, нахлузил маратонки под официалния си панталон.
Ева Мария ме забеляза и ме повика с кралски жест. Приближих се към групата и тя ме представи със суперлативи, които не заслужавах. След минути бях най-добрата приятелка на някои от културтрегерите в Сиена, един от които бе президентката на банка „Монте Паски“ в палат „Салимбени“.
— „Монте Паски“ — обясни ми Ева Мария — е най-големият меценат в Сиена. Нищо от това, което виждаш наоколо, не би било възможно без щедрата финансова подкрепа на банката.
Президентката ме погледна усмихнато. Също като Ева Мария, тя бе изключително елегантна за годините си и, макар да се бях издокарала за случая, очите й ми подсказаха, че имах още много да уча.
— Е — каза тя весело, — и вие ли мислите, че парите са зло?
Въпросът й ме изненада и тя се засмя.
— Не е задължително — отговорих, като се изчервих под наблюдателния й поглед. — Просто смятам… вижда ми се парадоксално, че къщата на семейство Марескоти зависи от благоволението на Салимбени, за да оцелее.
Президентката призна логиката ми с леко кимване, сякаш искаше да потвърди, че суперлативите на Ева Мария са били подходящи.