— Да, наистина е парадокс.
— Но светът е пълен с парадокси — обади се глас зад гърба ми.
— Алесандро! — възкликна президентката с възхитено изражение. — Позволи ми да те запозная с госпожица Толомей. Тя е много строга с всички нас. Сигурна съм, че ще бъде такава и с теб.
— Разбира се — отвърна Алесандро, като пое ръката ми и я целуна с престорено кавалерство. — Ако не беше такава, никога нямаше да повярваме, че е от семейство Толомей.
Той ме погледна право в очите преди да пусне ръката ми.
— Нали така?
Странен момент. Очевидно Алесандро не бе очаквал да ме види на концерта и реакцията му не бе ласкателна — това беше ясно за всички. Но не можех да го обвинявам задето искаше да ме подразни — все пак въобще не му се бях обадила, след като се бе отбил в хотела ми преди три дни. През цялото време, визитната му картичка седеше на бюрото ми и едва тази сутрин я съдрах и метнах в боклука, тъй като реших, че ако искаше да ме арестува, вече щеше да го е направил.
— Не мислиш ли — намеси се Ева Мария, разтълкувала погрешно напрежението ни, — че Жулиета изглежда великолепно тази вечер, Сандро?
Алесандро успя да се усмихне.
— Да, като героиня на Шекспир — отговори той.
— Да, да, да — обади се президентката с престорена ревност. — Но кой пази парите ни докато си тук?
— Призраците на семейство Салимбени — отвърна Алесандро, като отново прикова очи в моите. — Много впечатляваща сила.
— Престани! — Тайничко зарадвана на думите му, Ева Мария се престори на намръщена и го плесна по рамото с навитата за концерта програма. — Много скоро всички ще бъдем призраци. Тази вечер празнуваме живота.
След концерта Ева Мария настоя да отидем на вечеря. Само ние тримата. Когато започнах да протестирам, тя изигра рожденическия коз и каза, че точно тази вечер, когато обръщала поредната страница в забележителната комедия на живота, единственото й желание било да отиде в любимия си ресторант с двама от любимите си хора. Странно, но Алесандро въобще не възрази. Очевидно в Сиена никой не възразяваше на кръстницата си на рождения й ден.
Любимият ресторант на Ева Мария се намираше на „Виа дел Кампане“, съвсем близо до „Кампо“, и на границата между двата квартала — Орел и Гора. Любимата й маса бе на терасата отвън и гледаше към цветарница, която вече затваряха.
— Е — каза тя, след като поръча бутилка „Просеко“ и ордьоври, — значи не харесваш опера!
— Не, харесвам я — възразих, седнала неудобно, тъй като кръстосаните ми крака едва се побираха под масата. — Обичам опера. Икономът на леля ми вечно слушаше опера. Особено „Аида“. Просто… Аида би трябвало да е етиопска принцеса, а не дебела петдесетгодишна лелка. Съжалявам.
Ева Мария се засмя весело.
— Прави както прави Алесандро. Затваряй си очите.
Погледна към него. По време на концерта бе седял зад мен и през цялото време усещах очите му на врата си.
— Защо? Нали пак същата жена ще продължи да пее.
— Но гласовете идват от душата — защити го Ева Мария, като се наведе към мен. — Просто трябва само да слушаш и ще видиш Аида такава каквато би трябвало да е.
— Много мило — усмихнах се и погледнах Алесандро. — Винаги ли си толкова мил?
Той не отговори. Нямаше нужда.
— Великодушието — каза Ева Мария, като опита виното и го одобри, — е най-чудесната добродетел. Стой настрани от дребнави хора.
— Според иконома на леля ми — отговорих, — красотата е най-великата добродетел. Но той би казал, че великодушието е вид красота.
— Истината е красота — най-после проговори Алесандро. — А красотата — истина. Според Кийтс. Животът е много лесен, ако живееш така.
— Не го ли правиш?
— Не съм в гроба.
Засмях се, но той дори не се усмихна.
Макар очевидно да искаше аз и Алесандро да се сприятелим, Ева Мария не можеше да ни остави да продължим без нейното участие.
— Разкажи ни повече за леля си — подтикна ме тя. — Как мислиш, защо никога не ти е казала коя си?
Погледнах и двамата си събеседници и усетих, че са обсъждали случая ми, но бяха на различно мнение.
— Нямам представа. Мисля, че се страхуваше… Или пък… — Сведох очи. — Не знам.
— В Сиена — обади се Алесандро, — името ти има огромно значение.
— Имена, имена, имена — въздъхна Ева Мария. — Не разбирам само защо леля ти никога преди не те е довела в Сиена.