— Може да се е страхувала — отговорих по-рязко този път, — че човекът, убил родителите ми, ще убие и мен.
Ева Мария се прекръсти и доби потресен вид.
— Какви ужасни думи!
— Е, честит рожден ден! — казах и отпих от виното. — Благодаря за всичко.
После се вторачих в Алесандро и го принудих да ме погледне в очите.
— Не се тревожи, няма да остана дълго.
— Не — кимна той студено. — Предполагам, че тук е прекалено спокойно и мирно за твоя вкус.
— Харесвам спокойствието и мира.
В искрящите му зелени очи, забелязах част от душата му. Гледката бе притеснителна.
— Очевидно — каза той.
Вместо да отговоря, стиснах зъби и насочих вниманието си към ордьовъра. За съжаление, Ева Мария разтълкува неправилно изчервяването ми.
— Сандро — каза тя, решила, че флиртуваме, — защо не разведеш Жулиета из града и не й покажеш забележителностите? Тя би дошла с удоволствие.
— Сигурен съм — отговори той, като набоде маслина. — За съжаление, нямаме статуи на малки русалки.
Тогава разбрах, че бе проверил досието ми и явно бе открил всичко за Джули Джейкъбс. Гърлото ми се сви от страх и ярост и се протегнах към кошничката с хляб с надеждата, че паниката ми не си личеше.
— Не, но имаме други хубави статуи — каза Ева Мария, като ни изгледа поред, опитвайки се да разбере какво ставаше. — И фонтани. Трябва да я заведеш във Фонтебранда…
— Вероятно би искала да видиш „Виа дей Малконтенти“ — предложи ми Алесандро, приковал в мен напълно лишените си от нежност очи. — По нея водели престъпниците, за да могат жертвите им да ги замерят с камъни на път към бесилката.
Отвърнах на студения му поглед спокойно.
— Някога пощадявали ли са някого?
— Да. Прогонвали го оттук. Нареждали му да напусне Сиена и никога да не се връща. В отплата му запазвали живота.
— А ако се върнел?
— Тогава… — Той направи кратка пауза за ефект, а аз забелязах, че ледените му зелени очи напомняха на парчето малахит, което бях обявила за специално съкровище в четвърти клас преди учителката да ми обясни, че това е минерал, използван за добиване на мед. — Този човек трябва да е имал много сериозна причина.
— Достатъчно! — намеси се Ева Мария и вдигна чашата си. — Вече няма изгнание и битки. Сега всички сме приятели.
В продължение на десетина минути успяхме да водим цивилизован разговор. После Ева Мария се извини и отиде до тоалетната, а ние с Алесандро останахме насаме. Хвърлих бърз поглед към него и забелязах, че гледаше врата ми жадно като вампир. За миг едва не си повярвах, че той просто си играе с мен, за да провери дали съм достатъчно нахакана, за да стана любовницата му за този месец. Е, помислих си, каквото и да планира този котарак, очаква го неприятна изненада.
Протегнах се към парче наденица.
— Вярваш ли в изкуплението? — попитах.
— Не ми пука — каза Алесандро, като побутна чинията към мен, — какво си правила в Рим. Или където и да било другаде. Интересува ме само Сиена. Така че, кажи ми, защо си тук?
— Това разпит ли е? — попитах с пълна уста. — Трябва ли да се обадя на адвоката си?
Той се наведе към мен и сниши глас.
— Мога да те вкарам в затвора за миг. — Щракна той с пръсти. — Наистина ли искаш това?
— Знаеш ли — отвърнах, като започнах да сипвам маслини в чинията си с надеждата, че нямаше да забележи треперенето на ръцете ми, — игрите на надмощие никога не са ми действали. Може да са вършили чудеса за предците ти, но пък моите предци никога не са се впечатлявали много от тях.
— Добре — облегна се Алесандро на стола си, решил да промени тактиката. — Какво ще кажеш за това? Ще те оставя на спокойствие при едно условие. Стой далеч от Ева Мария.
— Защо не го кажеш на нея?
— Тя е много специална жена и не искам да страда.
Оставих вилицата си.
— За каква точно ме мислиш?
Алесандро се поколеба.
— Мисля, че си красива, интелигентна и страхотна актриса. А зад всичко това криеш умението си да нараняваш хората и да се измъкваш безнаказано. Мисля, че някой ти е платил много пари, за да дойдеш тук и да се преструваш на Жулиета Толомей…
— Какво?
— Мисля, че част от задачата ти е да се сближиш с Ева Мария. Но познай какво… — усмихна се той. — Това няма да стане.
Не знаех откъде да започна. За щастие, обвиненията му бяха толкова откачени, че се чувствах объркана, а не обидена.
— Защо — проговорих накрая, — не вярваш, че съм Жулиета Толомей? Защото нямам светлосини очи?