Всички загледаха благоговейно как осветената от факли процесия потегли от църквата към палат „Толомей“. Внезапно Ромео осъзна, че това е шансът му да влезе в забранената къща през предната врата вместо да стои тъпо под прозореца на Жулиета. Голяма група от важни хора вървеше след свещениците, които носеха светеца, и всички те бяха с карнавални маски. Всеизвестно бе, че господин Толомей правеше маскаради на всеки няколко месеца, за да вкара прокудени от града членове на семейството си в дома си. Ако не го правеше, едва ли щеше да успее да напълни балната си зала.
— Очевидно съдбата се грижи за нас — каза Ромео. — Или пък ни помага, за да ни смачка след миг и да ни се надсмее. Елате!
— Чакай — възпря го един от братовчедите му. — Страхувам се…
— Страхуваш се прекалено рано! — прекъсна го Ромео. — Напред, господа!
Суматохата на стъпалата на църквата бе точно това, от което Ромео се нуждаеше, за да открадне факла от светилника и да избере нищо неподозиращата си жертва — възрастна вдовица без придружител.
— Моля — каза й той, като протегна ръката си. — Господин Толомей ни помоли да осигурим удобното ви придвижване.
Жената изглеждаше доволна от мускулестата ръка и усмивката на младежа.
— Е, това се случва за първи път — каза тя. — Но е много мило от негова страна.
За хората, които не го бяха видели със собствените си очи, щеше да изглежда невъзможно, но след като влезе в палата, Ромео трябваше да признае, че семейство Толомей бяха надминали Марескоти със стенописите си. Всяка стена разказваше различна история за триумфите на Толомей в миналото и благочестието им в настоящето. Дори таваните представляваха набожна реклама. Ако беше сам, Ромео щеше да отметне глава назад и да се зазяпа в безбройните екзотични същества, населяващи този частен рай. Но сега не бе сам. Въоръжени пазачи, облечени в ливреи, стояха на стража до всяка стена. Страхът да не бъде открит сдържа дързостта му и го накара да поднесе няколко любезни комплимента на вдовицата докато се редяха за първия танц.
Ако досега жената бе критична към него въпреки елегантните му дрехи заради начина, по който си бе осигурил компанията й, то сега, когато Ромео се готвеше за танца, изисканата му поза я увери в благородното му потекло.
— Какъв късмет извадих тази вечер — каза тя, внимавайки да не я чуе друг, освен него. — Кажи ми, защо си тук — заради някакво приключение или просто за да потанцуваш?
— Признавам — мило отвърна Ромео, — че греховно обичам да танцувам. Кълна се, мога да го правя в продължение на часове без почивка.
Жената се засмя доволно. Докато танцуваха, си позволи даже повече волности, отколкото му харесваше — от време на време прокарваше ръка по кадифената му предница, търсейки надолу нещо по-кораво. Но Ромео бе прекалено разсеян, за да й попречи.
Единствената му грижа тази вечер бе да намери младата жена, чийто живот бе спасил и чиито прекрасни черти бяха обезсмъртени в шедьовъра на маестро Амброджио. Художникът отказа да му каже името й, но Ромео успя да го открие сам. Измина не повече от седмица след пристигането на момичето, когато из града се понесе слух, че господин Толомей е довел непозната красавица на църковната служба в неделя сутрин. Очите й били сини като океана и се казвала Жулиета.
Ромео огледа залата за пореден път — рог на изобилието от красиви жени в пъстри дрехи и мъже, готови да ги пленят — и се зачуди защо не виждаше никъде момичето. Красавица като нея би трябвало да танцува неспирно с обожателите си, сменяйки ги един след друг. Единственото, което щеше да направи, беше да я отмъкне от останалите младежи, които се бореха за вниманието й. А това бе предизвикателство, с което Ромео се бе сблъсквал хиляди пъти преди и го очакваше с удоволствие.
Търпението беше първоначалният му ход. Като гръцки принц пред стените на Троя, можеше да изчаква търпеливо останалите кандидати да се изложат. Тогава предприемаше първата стъпка — закачлива усмивка, сякаш им се присмиваше заедно с нея. По-късно следваше продължителен поглед от другия край на стаята, а след миг ръцете им се срещаха в танца и сърцето й биеше толкова силно, че можеше да забележи туптенето му по врата й. И точно тогава бе време за първата целувка…
Но дори омировското търпение на Ромео се стопи в течение на танците, в които смени безброй партньорки, освен тази, която желаеше. Тъй като всички бяха маскирани, не можеше да е абсолютно сигурен, но това, което видя от косите и усмивките на жените го убеди, че неговата красавица не бе сред тях. Да пропусне срещата с нея щеше да е истинска беда, защото нищо, освен маскарада не би му осигурило достъп до палат „Толомей“ и, ако не се възползваше от шанса, щеше да му се наложи да пее серенади под балкона й, където и да се намираше той, с глас, който господ не бе предназначил за песни.