— Не съм тук заради танците — каза Ромео, като смело пристъпи към нея. — Тук съм, защото не мога да стоя надалеч. Няма ли да ме погледнеш?
Тя замълча и положи усилия да не помръдне.
— Защо да те гледам? Душата ти толкова ли е по-нисша от тялото ти?
— Не познавах душата си — отговори Ромео приглушено, — докато не видях отражението й в очите ти.
Тя не отговори веднага, но когато го направи, гласът й бе достатъчно рязък, за да смаже смелостта му.
— И кога обезчести очите ми с образа си? За мен, ти си просто далечната фигура на отличен танцьор. Кой демон открадна очите ми и ти ги даде?
— Сънят бе виновен — обясни Ромео, приковал очи в профила й с надеждата усмивката й да се върне. — Той ги взе от възглавницата ти и ми ги донесе. О, сладката мъка на този сън!
— Сънят — отвърна момичето с упорито обърната настрани глава — е бащата на лъжите!
— И майка на надеждите.
— Може и така да е. Но първородното им дете е трагедията.
— Говориш за тях като за роднини.
— О, не! — възкликна тя горчиво. — Не смея да се хваля с подобни връзки. Когато умра, нека учените да спорят за произхода и кръвната ми линия.
— Не ми пука за произхода ти — каза Ромео, като дръзко я докосна по врата, — нито за кръвната ти линия. Искам само да проследя тайните й писания по кожата ти.
За момент, докосването му я накара да замълчи. А когато заговори, задъханите й думи унищожиха нарочната грубост.
— Тогава се страхувам — каза тя през рамо, — че те очаква разочарование. Кожата ми не разказва красиви приказки, а история на убийства и отмъщение.
Придобил смелост, Ромео постави ръце на раменете й, наведе се и прошепна в косата й.
— Чух за загубата ти. В Сиена няма сърце, което да не изпитва болката ти.
— Да, болката е страховита! И живее в палат „Салимбени“, неспособна на човешки чувства! — извика тя, като се освободи от ръцете му. — Колко често ми се иска да бях мъж!
— Да си роден мъж не означава, че не изпитваш мъка.
— Така ли? — Тя най-после се обърна към него. — И какви са твоите мъки, господине?
Очите й, блестящи дори в тъмнината, го изгледаха развеселено.
— Не, както и подозирах, прекалено хубав си, за да усещаш мъка. По-скоро имаш гласа и лицето на крадец.
Виждайки негодуванието му, тя се засмя и продължи:
— Да, крадец. Но крадец, който получава повече отколкото взима и следователно се смята за щедър, а не алчен, за любимец, а не враг. Възрази ми, ако можеш. Ти си човек, на когото никога не е отказван дар. Как може такъв човек да изпитва мъка?
Ромео отвърна уверено на закачливия й поглед.
— Никой мъж никога не е тръгвал на поход без да очаква края му. И все пак по пътя си кой поклонник отказва храна и легло? Не завиждай на дългото ми пътуване. Ако не бях пътник, никога нямаше да стигна до твоя бряг.
— Но кой екзотичен дивак може да задържи моряка на брега завинаги? Кой поклонник не се изморява постепенно от еднообразието и не потегля към нови неоткрити светини?
— Думите ти са несправедливи и към двама ни. Моля те, не ме наричай непостоянен без дори да знаеш името ми.
— Това е в дивашката ми природа.
— Не виждам друго, освен красота.
— Значи въобще не ме виждаш.
Ромео хвана ръката й и я притисна към бузата си.
— Видях те, скъпа дивачке, преди ти да ме видиш. Но ти ме чу преди аз да чуя теб. И можехме да си живеем така, с любов, потисната от сетивата ни, ако съдбата не ти бе дала очи, а на мен уши.
Момичето се намръщи.
— Поезията ти звучи загадъчно. Искаш ли да те разбера или се надяваш да изтъкнеш своята мъдрост на фона на моята тъпота?
— Мили боже! — възкликна Ромео. — Съдбата ми се подиграва! Даде ти очи, но ти взе ушите. Жулиета, не познаваш ли гласа на рицаря си? — попита той, като докосна бузата й, както бе направил, когато я смяташе за мъртва в ковчега. — Не познаваш ли докосването му? — прошепна той.
За момент, Жулиета омекна и притисна глава в ръката му, търсейки утеха в близостта му. Но тъкмо когато Ромео си помисли, че бе готова да му се предаде, изненадано забеляза как очите й се присвиха. И вместо да отвори вратата на сърцето си към него, тя рязко отстъпи назад.
— Лъжец! Кой те изпрати тук да си играеш с мен?
Той ахна смаяно.
— Сладка Жулиета…