Но тя отказа да го изслуша и извика:
— Тръгвай! Отивай да ми се присмиваш заедно с приятелите си!
— Кълна ти се!
Ромео не отстъпи и протегна ръцете си към нейните, но тя отказа да му ги даде. Затова я хвана за рамената и я задържа неподвижна. Отчаяно му се искаше да го изслуша.
— Аз съм човекът, който спаси теб и монах Лоренцо от разбойника — настоя той. — Ти влезе в града, пазена от мен. Видях те в ателието на маестро Амброджио, легнала в ковчега…
Докато говореше, видя как очите й се разшириха учудено, когато осъзна, че й казваше истината. Но вместо благодарност, лицето й се изпълни с тревога.
— Разбирам — прошепна тя с разтреперан глас. — И сега, предполагам, си дошъл да събереш дълговете си?
Едва сега, когато видя страха й, Ромео се сети, че бе проявил страхотна дързост, хващайки рамената й по този начин. Тя очевидно бе разтълкувала неправилно намеренията му. Проклинайки се за импулсивността си, той я пусна и отстъпи назад с надеждата, че тя няма да избяга. Срещата им не вървеше по начина, по който бе планирал. В продължение на много нощи бе мечтал за момента, когато Жулиета щеше да излезе на балкона, примамена от серенадата му, а сърцето й щеше да забие от възхита, ако не към песента, то към личността му.
— Дойдох — каза той извинително, а очите му молеха за прошка, — за да чуя как сладкият ти глас произнася името ми. Това е всичко.
Жулиета видя искреността му и се усмихна.
— Ромео. Ромео Марескоти — прошепна тя. — Да е благословен от бога. Е, какво още ти дължа?
Той едва не пристъпи отново към нея, но успя да се сдържи и запази разстоянието между тях.
— Не ми дължиш нищо, но аз искам всичко. Търся те откак разбрах, че си жива. Знаех, че трябва да те видя и да говоря с теб. Дори се молих на бога…
Той замълча притеснено.
Жулиета го изгледа внимателно. Красивите й сини очи се изпълниха с почуда.
— И какво ти каза господ?
Ромео не можеше да се контролира повече. Хвана ръката й и я поднесе към устните си.
— Каза ми, че тази вечер си тук и ме чакаш.
— Тогава ти трябва да си отговора на молитвите ми — отвърна тя и го загледа учудено как целуваше ръката й. — Тази сутрин в църквата се молих за мъж, за герой, който да отмъсти за страшната смърт на семейството ми. Сега виждам, че сгреших, когато се молих за непознат. Защото ти си човекът, който уби разбойника на пътя и ме защитаваше още от първия миг. Да… — кимна тя, като погали лицето му, — вярвам, че ти си моят герой.
— Правиш ми чест — отвърна Ромео. — Не бих искал нищо повече от това да съм твоят рицар.
— Добре тогава — кимна Жулиета, — направи ми една огромна услуга. Намери онова копеле Салимбени и го накарай да страда така, както той накара моето семейство да страда. А когато свършиш, донеси ми главата му. И той ще се мотае без глава из чистилището за вечни времена.
Ромео преглътна затруднено, но успя да кимне.
— Желанието ти е заповед за мен, скъпи мой ангеле. Ще ми отпуснеш ли няколко дни за тази задача или Салимбени трябва да страда още тази вечер?
— Ще оставя това на теб — отвърна Жулиета скромно. — Ти си експертът в убиването на Салимбени.
— А когато приключа — каза Ромео, като я хвана за ръцете, — ще ми дадеш ли целувка за награда?
— Когато приключиш — отговори Жулиета, като го загледа как притискаше устни към китките й, — ще ти дам всичко, което поискаш.
III.III.
Сиена спеше спокойно и не се интересуваше от чуждите проблеми. Улиците, по които бягах тази нощ, бяха безмълвни, а всички предмети — мотори, кофи за боклук и коли — бяха забулени в лунна мъгла, сякаш омагьосани по местата си от преди стотици години. Фасадите на къщите около мен бяха също толкова равнодушни. Вратите нямаха дръжки отвън, а всички прозорци бяха затворени и скрити зад капаци. Каквото и да се случваше из улиците на древния град, обитателите му не искаха да знаят.
Поспрях за миг и чух, че някъде в тъмнината зад мен бандитът също тичаше. Не правеше нищо, за да скрие факта, че ме преследва. Стъпките му бяха тежки, подметките му скърцаха по каменните павета и, дори когато спря за малко, дишаше задъхано, като човек, несвикнал с физически упражнения. Но все пак не успявах да му избягам, независимо колко тихо или бързо се движех, той си оставаше по следите ми, сякаш четеше мислите ми.