Босите ми крака туптяха от болка от ударите в неравните павета. Запрепъвах се из тесен безистен в края на една улица с надеждата, че от другата страна имаше изход. Но нямаше. Озовах се в задънена улица, заклещена от високи къщи от всички страни. Нямаше дори ограда, по която да се покатеря, нито кофа за боклук, зад която да се скрия. Единствената ми защита бяха острите токчета на обувките. С други думи, бях прецакана.
Обърнах се назад и се подготвих за сблъсъка. Какво ли искаше от мен бандитът? Чантата ми? Кръстчето около врата ми? Информация? Самата мен? Вероятно искаше да узнае къде се намираше семейното съкровище. Но и аз исках същото, а в момента не можех да му го кажа и да задоволя любопитството му. За съжаление, повечето престъпници не се справяха добре с разочарованието и точно по тази причина Умберто бе убедил леля Роза винаги да оставя купчина банкноти на бюрото си преди да излезе от къщи. По-добре така, отколкото да претършуват цялата къща.
Следвайки същата логика, бързо бръкнах в чантата си и извадих портфейла. Надявах се кредитните ми карти да имат достатъчно привлекателен вид — никой не знаеше, че всъщност представляваха около двайсет хиляди долара дългове.
Докато стоях и чаках неизбежното, звукът от лудо препускащото ми сърце бе заглушен от шума на приближаващ мотор. И вместо да видя триумфално ухиления бандит на входа на задънената уличка, покрай мен профуча бляскав черен мотор и продължи към другия край. Внезапно моторът се закова на място със свирещи гуми, обърна се и мина няколко пъти покрай мен. Едва тогава дочух шум от човек в гуменки, който тичаше надолу по улицата, охкайки паникьосано. Беглецът изчезна зад ъгъла, последван от мотора, като антилопа, препускаща, за да спаси живота си от опасен хищник.
Внезапно настъпи пълна тишина.
Минаха няколко секунди, вероятно дори половин минута, но нито бандитът, нито моторът се върнаха. Най-после събрах смелост да изляза от уличката. Беше толкова тъмно, че не можех да видя дори следващия ъгъл. Но да се изгубя в тъмнината определено беше по-малката от двете злини, които ме сполетяха тази вечер. Веднага щом откриех обществен телефон, щях да звънна на директор Росини в хотела и да го помоля да ме упъти. Несъмнено молбата ми щеше да го зарадва, независимо че бях изгубена и уплашена.
Тръгнах по улицата и изминах няколко метра преди нещо в тъмнината да привлече погледа ми. Присвих очи и се вторачих.
Мотоциклетист седеше неподвижно на мотора си в средата на улицата и гледаше право в мен. Лунната светлина се отразяваше в шлема му и черния метал на мотора. Видях мъж в кожени дрехи, който седеше спокойно и търпеливо и ме чакаше да изляза от уличката.
Естествената реакция бе да се уплаша, но докато стоях неудобно с обувки в ръката, изпитах само объркване. Кой беше този човек? И защо седеше там и ме гледаше? Наистина ли ме беше спасил от бандита? И ако бе така, дали чакаше да отида да му благодаря?
Но благодарността ми се изпари в мига, когато той запали фаровете на мотора си и ме заслепи със силния им блясък. Вдигнах ръце, за да заслоня очите си, а той форсира двигателя няколко пъти, за да ме стресне.
Завъртях се и се втурнах в другата посока, все още частично заслепена, като се проклинах заради тъпотата си. Който и да беше този тип, очевидно не бе приятел. Най-вероятно бе просто местен хулиган, който си прекарваше вечерите по този тъжен начин, мотаейки се наоколо с мотора си и плашейки хората. А по случайност последната му жертва бе моят преследвач, но това въобще не ни правеше приятели.
Той ме остави да потичам известно време и дори изчака да завия зад ъгъла преди да се спусне след мен. Не с висока скорост, за да ме прегази, но достатъчно бързо, за да ми покаже, че нямаше да се измъкна.
Точно в този миг видях синята врата.
Тъкмо завих зад поредния ъгъл и знаех, че разполагам със съвсем кратко време преди фаровете отново да ме открият, когато пред мен се изправи синята врата на ателието, открехната като по чудо. Дори не спрях да си задам въпроса дали в Сиена имаше повече от една синя врата, или дали бе добра идея да нахлувам в чужд дом посред нощ. Просто го направих. И веднага щом се озовах вътре, затворих вратата и се облегнах на нея, като се вслушвах нервно в звуците на мотора, който ме подмина и изчезна.
Признавам си, че когато предишния ден се срещнахме в градината, дългокосият художник ми се бе сторил странен тип, но когато те преследват из средновековни улици, нямаш богат избор.
Ателието на маестро Липи имаше впечатляващ вид. Изглеждаше сякаш бомба от божествено вдъхновение бе избухвала и то неведнъж, а редовно, и бе разпръснала картини, скулптури и странни инсталации навсякъде. Маестрото очевидно бе човек, чийто таланти не можеха да се ограничат само в един вид изкуство. Като гений в лингвистиката, той говореше на езика, който отговаряше на настроението му, и избираше инструментите и материалите си с решителността на виртуоз.