Той се засмя, обърна се към мен и ме хвана за рамената.
— Толкова се радвам, че дойде да ме видиш!
— Просто не разбирам — казах, — защо маестро Амброджио е скрил тези неща в стената. Или пък не е бил той, а някой друг…
— Не мисли толкова много — предупреди ме маестрото. — Появяват ти се бръчки.
Той замълча за момент, обзет от внезапно вдъхновение.
— Следващият път, когато дойдеш, ще те нарисувам. Кога ще се върнеш? Утре?
— Маестро… — опитах се да го върна на земята, — чудех се дали мога да остана тук още малко. Тази вечер.
Художникът ме изгледа учудено, сякаш аз проявявах признаци на лудост, а не той.
Почувствах се задължена да обясня.
— Навън има някой… не знам какво става… един тип… — Поклатих глава. — Знам, че звучи налудничаво, но ме следят, а не знам защо.
— Аха — отвърна маестро Липи, после грижливо покри портрета на Жулиета и ме отведе обратно в ателието си.
Настани ме на стол, постави чашата вино в ръката ми и седна срещу мен с изражението на дете, очакващо интересна приказка.
— Мисля, че знаеш — каза той. — Обясни ми защо те следят.
През следващия половин час му разказах всичко. Отначало не възнамерявах да го правя, но след като започнах да говоря, не можех да спра. Наблюдаваше ме със светнали от вълнение очи. Нещо у него ме накара да вярвам, че можеше да ми помогне да открия истината. Ако тя въобще съществуваше.
Разказах му за майка ми и професор Толомей, за инцидентите, при които бяха загинали и за съмнението в Лучано Салимбени, който може би ги е причинил. После описах кутията с ръкописите и дневника на маестро Амброджио и споделих за подмятането на братовчед ми Пепо за неизвестно съкровище, наречено „Очите на Жулиета“.
— Чувал ли си някога за нещо подобно? — попитах го, когато забелязах, че се намръщи.
Вместо да отговори, той се надигна от стола и застана неподвижно за момент, сякаш се вслушваше в далечен шум. После тръгна нанякъде. Знаех, че трябва да го последвам. Изкачихме се по стълбите в дълга, тясна библиотека с безброй рафтове от пода до тавана. Той затърси търпеливо книга, която не искаше да бъде намерена. Най-после успя, взе я от рафта и я размаха триумфално.
— Знаех си, че е тук някъде!
Книгата се оказа стара енциклопедия на легендарни съкровища и чудовища — очевидно двете не можеха да бъдат разделени. Маестрото я запрелиства бързо. Илюстрациите изглеждаха като от приказки.
— Ето! — възкликна той и ми посочи някакъв текст. — Какво ще кажеш за това?
Изпълнен с нетърпение, той запали стара лампа и зачете на глас, като възбудено смесваше италиански и английски.
„Очите на Жулиета“ били два гигантски сапфира от Етиопия. Наричали ги „Етиопските близнаци“ и били купени от господин Салимбени от Сиена през 1340 година като годежен подарък за бъдещата му булка, Жулиета Толомей. По-късно, след трагичната й смърт на гроба поставили златна статуя със сапфирите като очи.
— Чуй това! — въодушевено избърбори маестрото, прокарвайки пръст по страницата. — Шекспир също знаел за статуята!
После продължи да превежда, цитирайки ми последните реплики от „Ромео и Жулиета“:
Най-после спря да чете и ми показа илюстрацията. Познах я веднага. Статуя на мъж на колене с жена в ръце. С изключение на няколко дребни подробности, бе същата статуя, която майка ми се бе опитала да пресъздаде поне двайсет пъти в тетрадката, скрита в кутията й.
— Мили боже! — извиках и се наведох към енциклопедията. — Съобщава ли нещо за точното местоположение на гроба?
— Чий гроб?
— Гроба на Жулиета — казах, като му посочих текста, който току-що ми бе прочел. — Книгата твърди, че на гроба й била поставена златна статуя, но не казва къде точно се е намирал той.
Маестро Липи затвори енциклопедията и я върна на рафта.
— Защо искаш да намериш гроба й? — попита той с внезапно рязък тон. — За да можеш да вземеш очите й? Ако си няма очи, как ще види Ромео, когато дойде да я събуди?
— Не бих взела очите й! — запротестирах енергично. — Просто искам да ги видя.
— Добре — кимна маестрото, — тогава трябва да поговориш с Ромео. Не знам кой друг би успял да го намери. Но внимавай. Тук има много призраци и не всички са дружелюбни като мен.