Той се наведе към мен и изсъска:
— Чума! Чума и в двете ти къщи!
— Страхотно — измънках аз. — Благодаря.
Маестрото се засмя весело и се удари по коленете.
— Хайде де! Не се шубелисвай! Просто те закачам.
Слязохме долу и, след няколко чаши вино, се върнах на темата, която не спираше да възбужда въображението ми.
— Какво точно имаше предвид, когато каза, че Ромео знае къде се намира гробът?
— Знае ли? — озадачено попита маестрото. — Не съм сигурен. Но мисля, че трябва да го попиташ. Знае повече за всичко това от мен. Млад е. А аз вече забравям.
Опитах се да се усмихна.
— Говориш, сякаш той е още жив?
Маестрото сви рамене.
— Идва и си отива — винаги е късно нощем. Влиза тук и сяда да я погледа — кимна той към склада с портрета на Жулиета. — Мисля, че още е влюбен в нея. Затова оставям вратата отворена.
— Сериозно — казах, като го хванах за ръката. — Ромео не съществува. Вече не. Не е ли така?
Маестрото се вторачи в мен с обиден поглед.
— Ти съществуваш! Защо и той да не съществува? — намръщи се художникът. — Какво? Мислиш, че е призрак ли? Хм. Разбира се, човек никога не може да е напълно сигурен, но не мисля така. Вярвам, че е истински.
Той замълча за момент и се замисли, после каза твърдо:
— Пие вино. Призраците не пият вино. Те са много отегчителна компания. Предпочитам хора като теб. Ти си забавна. Ето… — Напълни той чашата ми отново. — Пийни още малко.
— Добре — кимнах и отпих послушно. — Ако реша да задам няколко въпроса на Ромео, как мога да го направя? Къде да го намеря?
— Ами… — замисли се маестрото, — страхувам се, че ще се наложи да изчакаш той да те намери.
Забелязал разочарованието ми, той се наведе и се вгледа напрегнато в очите ми.
— Може вече да те е намерил — добави той. — Да, мисля, че го е направил. Виждам го в очите ти.
III.IV.
Ромео прокара точилото по острието с внимателни движения. От известно време не бе използвал меча си и по острието имаше ръждиви петънца. Предпочиташе да използва кинжала си, но той бе потънал в гърба на разбойника на пътя, а залисан от необичайната случка, Ромео бе забравил да си го прибере. Освен това, Салимбени не бе човек, който ще позволи да бъде намушкан в гърба като прост престъпник. Не, трябваше да има дуел.
За Ромео бе нещо ново да размишлява за отношенията си с жените. Но пък досега никоя жена не го бе молила да извърши убийство. Той си припомни разговора с маестро Амброджио в онази съдбовна нощ преди около седмица. Бе му казал, че си пада по жени, които не искат нищо повече от това, което е готов да даде, и, за разлика от приятелите си, не би подвил опашка като куче при първата молба на жена. Все още ли е вярно това? Наистина ли е готов да се изправи пред Салимбени с меч в ръка и вероятно дори да срещне смъртта си преди да е получил наградата или поне да е погледнал отново в ангелските очи на Жулиета?
Той въздъхна тежко, завъртя меча и продължи работата си. Братовчедите му несъмнено се чудеха къде беше и защо не излиза да се забавлява с тях. Баща му, коменданте Марескоти, се бе отбил при него няколко пъти не с въпроси, а с покани да се упражнят на мишената. Но вече бе отминала още една безсънна нощ и изпълнената със съчувствие луна бе прогонена отново от безмилостното слънце. А Ромео, все още седеше до масата, замислен за съдбоносния ден и дали това няма да е точно днешният.
В този момент чу шум на стълбите пред вратата, последван от нервно почукване.
— Не, благодаря! — отказа той, както вече бе правил много пъти досега. — Не съм гладен!
— Господин Ромео? Имаш посетители!
Най-после Ромео се надигна и усети, че мускулите го боляха от часовете, прекарани без движение и сън.
— Кой е?
От другата страна на вратата последва приглушено мърморене.
— Монах Лоренцо и монах Бернардо. Твърдят, че имат важни новини и настояват за лична аудиенция.
Щом чу името на монах Лоренцо, придружителят на Жулиета, Ромео отключи вратата. В коридора беше слугата с двама монаси. Няколко други слуги от двора се протягаха да видят кой най-после бе накарал Ромео да отвори вратата.