— Изповядай се пред мен — прошепна Ромео и хвана ръцете й. — Аз ще те благословя — завинаги.
— На ръба на чашата ти има мед — отвърна Жулиета. — Чудя се каква ли страшна отрова съдържа.
— Ако е отрова, ще убие и двама ни.
— О, боже… сигурно наистина ме харесваш щом предпочиташ да си мъртъв с мен, отколкото жив с друга жена.
— Да, така е! Вярвам в това. — Прегърна я той. — Целуни ме или наистина ще умра.
— Пак ли? За два пъти обречен мъж си съвсем жив!
Дочуха нов шум откъм балкона, но този път Жулиета остана на мястото си.
— Търпение, Лоренцо! Моля те!
— Вероятно моята отрова е загубила силата си — каза Ромео, но не освободи любимата си.
— Наистина трябва…
Както хищната птица се спуска към плячката си и я отнася в небето, така Ромео впи устни в нейните преди пак да му избягат. Плячката му дори не се опита да се освободи и той разпери крила и остави вятърът да ги отнесе в небето.
Ромео осъзна, че силните чувства, които изпитва, са му непознати. Каквито и да бяха намеренията му след като бе разбрал, че момичето от ковчега е живо, сега той знаеше, че думите, които бе казал на маестро Амброджио, са били пророчески. Докато притискаше Жулиета в прегръдките си, всички други жени — минали, настоящи и бъдещи — просто престанаха да съществуват.
По-късно същата сутрин, когато се прибра в палата на Толомей, Жулиета бе посрещната с безброй неприятни въпроси и обвинения, подправени с коментари за селските й маниери.
— Вероятно е прието сред селяците — презрително каза леля й, — но тук в града, неомъжените жени от добри семейства не изчезват някъде уж за изповед, а после се прибират със закъснение от няколко часа с блеснали очи и… — Тя затърси други следи от безобразия по лицето на Жулиета. — … и с разрошени коси! Отсега нататък няма да има подобни приключения. Ако наистина трябва да разговаряш със скъпоценния си монах Лоренцо, прави го под този покрив, моля те. Да се мотаеш навън, изложена на милостта на всеки клюкар и изнасилвач в града, вече не ти е позволено! — завърши леля й, като я бутна в стаята й.
— О, Лоренцо! — изплака Жулиета, когато монахът най-после дойде да я посети в позлатения й затвор. — Не ми разрешават да излизам! Струва ми се, че полудявам! Ох!
Тя се заразхожда нервно из стаята.
— Какво ли си мисли той за мен? Казах му, че ще се видим… обещах му!
— Тихо, скъпа — каза монахът, като се опита да я настани на стола. — Успокой се. Господинът, за когото говориш, е наясно с положението ти, а това само предизвика у него по-силни чувства. Той ме помоли да ти кажа…
— Говорил си с него? — сграбчи го Жулиета за рамената. — О, благословени Лоренцо! Какво ти каза той? Говори! Бързо!
— Каза… — започна монахът, като бръкна под расото си и извади руло пергамент, запечатано със син восък — да ти предам това писмо. Ето, вземи го. За теб е.
Жулиета пое писмото с треперещи ръце и го задържа нежно за момент преди да счупи печата. Разви пергамента и се загледа в кафявото мастило.
— Красиво е! Никога не съм виждала нещо толкова елегантно! — извика тя, обърна гръб на монах Лоренцо и се загледа като омагьосана в съкровището си. — Той е поет! Пише толкова красиво! Такова изкуство… такова съвършенство. Сигурно се е трудил цяла нощ.
— Вярвам, че се е трудил няколко нощи — поправи я монахът с ирония в гласа си. — Уверявам те, че това писмо е резултат на много пергаменти и пера.
— Но нещо не разбирам… — каза Жулиета, като се обърна и му показа писмото. — Защо твърди, че мястото на очите ми не е на лицето, а на нощното небе? Предполагам, че това е комплимент, но достатъчно бе да каже, че очите ми имат небесен блясък. Не мога да схвана аргумента му.
— Не е аргумент, а поезия — подчерта монах Лоренцо. — Тя не е рационална и не убеждава, а доставя удоволствие. Предполагам, че сега си доволна, нали?
Тя ахна.
— Разбира се!
— Тогава писмото е изпълнило целта си — отговори монахът сериозно. — А сега предлагам да забравим за него.
— Чакай! — извика Жулиета, като грабна писмото от ръцете му. — Трябва да напиша отговор.
— Това не може да стане без мастило, перо и пергамент — напомни й монах Лоренцо.
— Да — съгласи се Жулиета, без ни най-малко да се обезкуражи. — Но ти ще ми доставиш всичко. Тайно. Бездруго исках да те помоля, за да пиша най-после на бедната ми сестра… — Тя прикова очи в монаха, очаквайки да види в тях пълна готовност да изпълни молбата й, но когато забеляза упоритата му, недоволна гримаса, вдигна безпомощно ръце. — Какво има пък сега?