— Довери ми се, удоволствието ще заличи болката.
Продължиха да се закачат и флиртуват, докато накрая някой почука нетърпеливо по вратата на изповедалнята.
— Жулиета! — изсъска леля й, което я накара да подскочи от страх. — Сигурно не ти е останало много за изповядване. Побързай, защото си тръгваме!
Докато се сбогуваха, Ромео отново повтори плана си за женитбата им, но Жулиета не посмя да му повярва. Бе видяла как омъжиха сестра й за човек, на когото му трябваше ковчег, а не булка. Тя знаеше добре, че влюбените нямаха право да планират сватбата си сами. Бракът бе най-вече въпрос на политика и уреждане на наследство. Той нямаше нищо общо с желанията на булката и младоженеца, а само с амбициите на родителите им. Любовта според Джианоза, чийто първи писма като семейна жена бяха разплакали Жулиета, винаги идваше по-късно от брака и то с някой друг мъж, а не със собствения.
Рядко се случваше коменданте Марескоти да бъде доволен от първородния си син. Никога не забравяше, че наред с повечето болести за младостта също няма друг лек, освен времето. Болният или загиваше или страданията му приключваха, а мъдрите трябваше само да проявяват търпение. Коменданте Марескоти не разполагаше с богати запаси от търпение и родителското му сърце се бе превърнало в многоглаво чудовище, охраняващо пещера със страхове и лудости, което беше вечно нащрек, но обикновено се проваляше.
Сегашният случай не правеше изключение.
— Ромео! — каза той, оставяйки лъка си на земята. — Няма да те слушам повече. Аз съм Марескоти. От много години Сиена е ръководена от този дом. В този двор са планирани войни. Победата в Монтаперти бе обявена от тази кула! Стените говорят сами за себе си.
Коменданте Марескоти, застанал гордо в своя двор, все едно че стоеше пред войската си, огледа новия стенопис и заетия с работата си негов създател маестро Амброджио. Все още не можеше да оцени напълно гения му. Пъстрата бойна сцена наистина внасяше топлота в монашеския атрий, а изобразеното семейство Марескоти бе елегантно и изглеждаше изпълнено с добродетели. Одобряваше всичко това, но защо трябваше толкова дълго да чака завършването на картината?
— Но, татко!
— Край! — повиши глас коменданте Марескоти. — Няма да се свързвам с подобни хора! Не можеш ли да оцениш факта, че живяхме в мир толкова години, докато тези алчни новодошли типове, Толомей, Салимбени и Малаволти не започнаха да се колят из улиците? Да не искаш лошата им кръв да потече в дома ни? Да не искаш братята и братовчедите ти да бъдат убити в леглата им?
От другата страна на двора, маестро Амброджио впери изненадано очи в комендант Марескоти, който рядко проявяваше чувствата си. По-висок от сина си, бащата на Ромео бе един от най-възхитителните мъже, които маестрото някога бе пресъздавал. Нито лицето, нито фигурата му показваха следи от излишества. Пред него стоеше мъж, който ядеше само толкова от колкото тялото му се нуждаеше за здраве и спеше само когато се нуждаеше от почивка. За разлика от него, синът му ядеше и спеше, когато си поискаше, и щастливо превръщаше нощта в ден с приключенията си и деня в нощ с ненавременния си сън.
Но все пак двамата много си приличаха — силни и упорити — и, въпреки навика на Ромео да нарушава правилата в къщата, рядко се разправяха така помежду си.
— Но, татко! — повтори Ромео, а баща му не му обърна внимание.
— И за какво? За някаква си жена!
Коменданте Марескоти се прицели и стрелата потъна право в сърцето на сламената кукла.
— Някаква си жена, случайна жена, а целият град е пълен с жени. И ти го знаеш по-добре от всеки друг.
— Не е случайна — упорито възрази Ромео. — Тя е моя.
Настъпи кратко мълчание, по време на което още две стрели уцелиха мишената. Сламената кукла затанцува като обесена. Най-после коменданте Марескоти си пое дъх и заговори отново, този път с по-спокоен тон.
— Може и така да е, но дамата ти е племенница на глупак.
— Могъщ глупак.
— Ако хората не са родени глупаци, могъществото и ласкателствата определено им помагат да станат такива.
— Чух, че той е много щедър към семейството си.
— Има ли въобще останали членове от семейството му?
Ромео се засмя, макар да бе наясно, че целта на баща му не бе да го развесели.
— Със сигурност има — отговори той, — след като мирът продължава вече две години.
— Наричаш това мир? Пасмината на Салимбени напада замъците на Толомей и обира духовенството по пътищата. На този мир вече му се вижда краят.