IV.I.
Намирах се обратно в замъка с шепнещите призраци. Както винаги, сънят ме поведе на разходка из стаите, да търся навсякъде хората, които знаех, че са затворени там, също като мен. Новото този път бе, че позлатените врати се отваряха още преди да ги докосна. Струваше ми се, че въздухът бе пълен е невидими ръце, които ми показваха пътя и ме дърпаха напред. И така продължавах все по-нататък, през широки коридори и обезлюдени бални зали, докато накрая стигнах до голяма укрепена врата.
Откак се помнех, никога не бях успявала да намеря изход от замъка. Възможно ли бе това да е изход? Вторачих се в тежкото желязо, монтирано на вратата, и се опитах да сваля резето. Но още преди да го докосна, вратата се отвори, разкривайки огромно черно празно пространство.
Спрях на прага и се вгледах в тъмнината с присвити очи. Опитвах се да разбера дали най-после бях стигнала до външния свят или просто до друга стая.
Докато стоях там и примигвах, леден вятър повя от тъмнината и наруши равновесието ми. Сграбчих рамката на вратата за опора, а вятърът се усили и започна да дърпа косата и дрехите ми. Виейки свирепо, се опита да ме бутне в бездната. Рамката на вратата започна да се руши, а подът под краката ми се пропука. Опитах се да побягна назад към вътрешността на замъка, но безкраен поток от невидими демони, които съскаха познати стихове на Шекспир, ме заобиколи от всички страни и ме задърпа напред.
Паднах на пода и се запързалях към ръба. Тъкмо когато щях да потъна в бездната, мъж в черен рокерски костюм грабна ръцете ми и ме вдигна.
— Ромео! — извиках и се протегнах към него, но когато вдигнах очи, видях лицето на Алесандро.
И вместо да ме издърпа на безопасно място, той се протегна към очите ми.
После започнах да падам бавно надолу и накрая потънах във вода. Върнах се на пристанището в Александрия, Вирджиния. Бях на десет години и се давех в супа от водорасли и боклуци, а Джанис и приятелките й стояха на кея и умираха от смях.
Поех си дъх и се опитах да се хвана за въжето. В същия миг се събудих и открих, че лежа на канапето на маестро Липи. Бодливо одеяло бе усукано в краката ми, а Данте ближеше ръката ми.
— Добро утро — поздрави ме маестрото и постави чаша еспресо пред мен. — Данте не харесва Шекспир. Много умно куче е.
Докато се прибирах в хотела, огряна от ярко слънце, събитията от предишната нощ ми се сториха нереални, сякаш се бях превърнала в гигантски театрален спектакъл, представян за нечие чуждо удоволствие. Вечерята ми със Салимбени, бягството ми по тъмните улици, странното укриване в ателието на маестро Липи… всичко напомняше на сън и единственото доказателство, че наистина се бе случило, бе мръсотията по краката ми.
Но все пак се бе случило и колкото по-скоро престанех да се самозалъгвам с фалшивото чувство за безопасност, толкова по-добре щеше да е за мен. Отново ме следяха и този път не само някакъв си случаен бандит в анцуг, но и непознат мъж на мотор. На всичкото отгоре, съществуваше проблемът с Алесандро, който очевидно знаеше всичко за престъпното ми досие и нямаше да се поколебае да го използва срещу мен, ако се доближа до скъпоценната му кръстница.
Имах си чудесни причини да напусна града, но Джули Джейкъбс не бе свикнала да бяга. Вярвах, че и Жулиета Толомей разсъждаваше по същия начин. Все пак залогът бе семейното съкровище, стига да успеех да открия гроба на Жулиета и да намеря легендарната статуя със сапфирените очи.
Но може би статуята бе само мит. Вероятно откритието, че някои откачалки вярваха в роднинството ми с героинята на Шекспир, бе единствената велика награда, която ме очакваше в края на трудностите. Леля Роза бе напълно способна да измисли подобна дивотия. Вечно сумтеше, че макар да можех да наизустя цяла пиеса, не ми пукаше нито за литературата, нито за любовта. Вечно упорито твърдеше, че някой ден щях да прозра истината.
Един от първите ми спомени бе деля Роза, седнала зад огромното си махагоново бюро през нощта, да разучава гигантски лист хартия с лупата. Все още си спомням мечето в ръцете си и страха, че ще ме изпратят обратно в леглото. Отначало тя не ме видя, но когато най-после ме забеляза, подскочи, сякаш подгонена от дребен призрак. После обаче ме настани в скута си и каза:
— Виж — поднесе тя лупата пред очите ми. — Това е родословното ни дърво. А тук е майка ти.
Спомням си голямото вълнение, последвано от кисело разочарование. Не видях снимка на мама, а само букви, които още не можех да прочета.