— Какво пише там? — попитах.
Все още идеално си спомням отговора на леля Роза.
— Пише следното — отговори тя театрално. — „Скъпа Роза, моля те, грижи се за малкото ми момиченце. То е много специално и много ми липсва.“
Внезапно осъзнах ужасена, че леля Роза плачеше. За първи път виждах възрастен да плаче. Дотогава дори не ми беше идвало на ум, че го правят.
Веднага щом леля Роза се стегна и ме целуна по косата, се втурнах обратно към леглото си. Не бях сигурна какво я беше разстроило, но се надявах никога вече това да не се случи.
Докато Джанис и аз растяхме, леля ни разказваше туй-онуй за майка ни, но никога абсолютно всичко. Веднъж, след като влязохме в колежа и придобихме малко кураж, изведохме леля от къщи в един особено хубав ден, настанихме я на стол в градината с кафе и кифлички наблизо и я помолихме да ни разкаже цялата история. Беше рядък момент на дружелюбие между мен и сестра ми. Двете засипахме леля с въпроси: „Какви са били родителите ни? Защо не поддържахме контакт с никого в Италия, когато в паспортите ни пишеше, че сме родени там?“.
Леля Роза седеше кротко и изслуша въпросите ни без дори да докосне кифличките. Когато приключихме, кимна и каза:
— Имате право да задавате подобни въпроси и един ден ще получите отговорите. Но засега трябва да проявите търпение. За ваше собствено добро е, че съм ви разказвала съвсем малко за семейството ви.
Никога не разбрах защо бе лошо да научиш всичко за семейството си. Или поне нещо. Но уважих мнението на леля Роза и отложих неизбежния конфликт за по-късно. Един ден щях да седна с нея и да настоявам за обяснение. Един ден тя щеше да ми разкаже всичко. Дори когато леля навърши деветдесет години, все още си въобразявах, че този ден щеше да настъпи и тя да отговори на въпросите ми. Но, разбира се, вече не можеше да го направи.
Директор Росини говореше по телефона, когато влязох в хотела. Махна ми, несъмнено изпълнен с желание да ме предупреди за опасностите от нощните ми митарства, но аз се направих, че не го забелязвам. Еспресото на маестро Липи провеждаше химически експерименти в стомаха ми и наистина исках да взема душ преди следващата историческа лекция за Сиена.
Но когато отворих вратата на стаята си, личната ми хигиена се превърна в последната ми грижа. Мястото бе обърнато с главата надолу.
Някой, ако не и цяла група решителни натрапници, буквално бяха изтръгнали вратичките на гардероба и пълнежа на възглавниците в търсене на нещо. Дрехи и разни дреболии бяха разхвърляни навсякъде. Част от мръсното ми бельо дори висеше от рамката на картината на стената.
Никога не бях виждала избухване на бомба, но бях сигурна, че гледката щеше да е подобна.
— Госпожице Толомей! — задъхано започна директор Росини, който най-после бе успял да ме настигне. — Трябва да ви кажа… Мили боже!
Веднага щом видя съсипаната ми стая, той забрави какво бе искал да ми каже и за момент двамата останахме безмълвно на прага, вторачени ужасени в бъркотията.
— Е — промълвих най-после пред своята публика, — сега поне не се налага да разопаковам куфарите си.
— Това е ужасно! — извика Росини, отказвайки да види положителната страна. — Погледни! Сега хората ще започнат да говорят, че този хотел не е безопасен! О, внимавай, не стъпвай по стъклата.
Подът бе засипан със стъкла от балконската врата. Натрапникът очевидно е дошъл за кутията на майка ми, която, разбира се, бе изчезнала, но защо бе продължил да унищожава стаята ми. Дали е търсил и друго, освен кутията?
— По дяволите! — изстена директор Росини. — Сега трябва да повикам полицията. Те ще дойдат, ще направят снимки, а по вестниците ще пишат, че хотел „Чизарели“ не е безопасен!
— Чакай! — спрях го. — Не се обаждай в полицията. Няма нужда. Знаем какво са търсили.
Отидох до бюрото, където бях оставила кутията.
— Няма да се върнат вече. Копелета.
— Ох! — изпъшка Росини. — Забравих да ти кажа. Вчера аз лично качих горе куфарите ти…
— Да, виждам.
— … забелязах, че на масата ти има скъпа антика. Позволих си да я взема и да я прибера в хотелския сейф. Надявам се, че нямаш нищо против? По принцип не се меся в работите на гостите си, но…
Изпитах такова облекчение, че дори не се възхитих на предвидливостта му, нито се възмутих от намесата му. Вместо това го грабнах за рамената.
— Кутията още ли е в сейфа?