Разбира се, кутията на майка ми си седеше спокойно в хотелския сейф сред счетоводните книги и сребърните свещници.
— Господ да те благослови! — казах сериозно. — Тази кутия е много специална.
— Знам. Баба ми имаше същата. Вече не ги правят. Стара сиенска традиция. Наричаме ги „тайниците“, тъй като имат скрити отделения. Можеш да скриеш вътре някои неща от родителите си. Или от децата си. Или от някой друг.
— Имаш предвид… в кутията има тайно отделение?
— Да!
Директор Росини взе кутията и я заразглежда.
— Ще ти покажа. Трябва да си от Сиена, за да знаеш как да ги намериш. Много хитра работа. Никога не са на едно и също място. Тайникът на баба се намираше отстрани, но тази кутия е различна. Чакай да видим… не е тук… не е и тук… — Той огледа кутията от всички страни, доволен от предизвикателството. — В нейната имаше кичур коса, нищо друго. Намерих го един ден докато тя спеше. Никога не попитах… аха!
Директор Росини успя да намери тайника и да отключи малкото отделение. Усмихна се триумфално, когато четвърт от дъното падна на масата, последвано от малко правоъгълно парче картон. Завъртяхме кутията и огледахме тайника, но вътре нямаше нищо друго.
— Разбираш ли това? — попитах и показах на Росини буквите и числата, напечатани на картичката на старомодна пишеща машина. — Прилича на код.
— Това е стара индекс карта — отговори той. — Използвахме ги за картотекиране на документи преди появата на компютрите. Доста преди твоето раждане. А светът толкова се промени! Спомням си, когато…
— Имаш ли представа откъде е? — прекъснах го.
— Тази ли? Може би от библиотека? Не знам. Не съм експерт. Но… — Той ме огледа, сякаш да провери дали заслужавам да чуя подобна поверителна информация. — Познавам човек, който е.
Нужно ми бе доста време да открия малката антикварна книжарничка, която директор Росини ми бе описал, а когато най-после я намерих, беше затворена за обедна почивка. Опитах се да надникна през витрината, но видях само книги.
Заразхождах се из улиците и, когато стигнах по „Пиаца дел Дуомо“, седнах на стъпалата на сиенската катедрала. Въпреки огромното количество туристи, мястото изглеждаше спокойно и тихо и ме накара да почувствам, че ако не ми предстоеше важна мисия, бих могла да си остана тук завинаги — също като самата сграда — и да наблюдавам със смесица от носталгия и съчувствие непрестанното прераждане на човечеството.
Най-впечатляващото в катедралата бе часовниковата й кула. Не бе висока като кула „Манджиа“, любимката на директор Росини, но това, което я правеше по-забележителната от двете, са райетата — редуващи се слоеве бял и черен камък се издигаха до върха като стълба към небето. Зачудих се какво символизира това. Може пък да нямаше нищо такова. Може би просто бяха искали да я направят по-интересна. Или пък отразяваше герба на Сиена — „Балзана“ — отчасти в бяло и отчасти в черно, който също намирах за озадачаващ.
Директор Росини ми бе разказал историята за римските близнаци, избягали от злия си чичо на черно-бял кон, но не бях убедена, че цветовете на „Балзана“ разказваха същата приказка. Сигурно бе нещо свързано с контрастите. Нещо за опасното изкуство на обединяване на крайностите и налагането на компромиси, или пък признанието, че животът е деликатен баланс на могъщи сили, че доброто може да загуби силата си, ако няма зло, с което да се бори.
Но не бях философ, а слънцето започваше да ми напомня, че е настъпил часът, когато само бесни кучета и англичани се излагаха на лъчите му. Завих обратно зад ъгъла и видях, че книжарницата още е затворена. Въздъхнах и си погледнах часовника, като се зачудих къде да потърся убежище, докато приятелката на майката на Росини се върнеше от дългия си обед.
Въздухът в катедралата бе изпълнен със злато и сенки. Навсякъде около мен масивни черно-бели колони поддържаха огромно небе, украсено с малки звезди. Мраморният под представляваше гигантска мозайка със символи и легенди, които не разбирах. Мястото бе така различно от модерните църкви на детството ми, както една религия от друга, но все пак усетих как сърцето ми реагира, сякаш бях идвала тук, търсейки бога, преди много дълго време.
Докато стоях и разглеждах купола в мълчаливата гора от сребристи колони, внезапно си спомних как веднъж Умберто ме бе завел във Вашингтонската катедрала. Бяхме само двамата, след задължителното посещение при семейния зъболекар. Той ме попита:
— Чуваш ли?