— Какво трябва да чуя? — попитах учудено, стиснала малкото найлоново пликче с новата ми розова четка за зъби.
Той наклони глава игриво.
— Ангелите. Ако си много тиха, можеш да чуеш смеха им.
— На какво се смеят? — поинтересувах се. — На нас ли?
— Тук взимат уроци по летене. Няма вятър, а само дъха на господ.
— Това ли ги кара да летят? Дъхът на господ?
— Летенето е специална работа. Ангелите ми казаха — усмихна се Умберто, като коленичи до мен. — Трябва да забравиш всичко, което си научил… тук на земята. Мощта на омразата може да те накара да полетиш, но никога няма да се получи.
Намръщих се объркано.
— Е, какъв тогава е номерът?
— Обичай небето.
Споменът едва не ме накара да се разплача. Напуснах катедралата, решена твърдо да намеря начин да помогна финансово на Умберто, независимо дали съкровището съществуваше или не. Той бе най-прекрасната част от детството ми и не можех да повярвам, че през последните години му бях обръщала толкова малко внимание.
Обзета от угризения, тръгнах по „Виа дел Капитано“ и за момент застанах в сянката на една къща на „Пиаца ди Росгиерла“. На средата на площада имаше статуя на вълк с две сучещи бебета, а пред огряна от слънцето стена върху малък фонтан беше кацнала свирепа метална птица. Две деца — момче и момиче, се плискаха с вода, тичаха напред-назад и се заливаха от смях. Група възрастни мъже седяха в сянката наблизо и гледаха мъдро.
На ъгъла на „Виа ди Чита“ се намираше кафенето, където пих еспресо в първата си сутрин в Сиена. Там се бях запознала с продавачката, чийто братовчед бе фризьорът Луиджи. Внезапно ми се прииска кафе и човешка компания. Влязох вътре и си поръчах капучино.
— Здравей отново — поздрави ме продавачката, когато ме видя. — Луиджи свърши чудесна работа, нали?
— Той е гений. Няма да напусна Сиена докато Луиджи е тук.
Тя се засмя весело и ме накара за пореден път да се зачудя на тайнствената същност на тези жени. Каквато и да беше, очевидно аз не я притежавах. Беше нещо повече от самочувствие. Изглежда идваше от способността да гледаш на себе си като на богиня и от увереността, че всички други разсъждаваха като теб.
— Заповядай — каза тя, като постави капучиното пред мен и добави няколко бишкоти. — Яж повече. Това ти придава… нали разбираш, характер.
— Свирепо същество — кимнах към фонтана навън. — Каква е птицата?
— Това е нашият орел. Фонтанът е кръщелният ни купел. Тук носим бебета си, за да ги посветим в християнската вяра.
— Значи това е кварталът на орела? — попитах, като огледах останалите посетители. — Вярно ли е, че това е символът на семейство Марескоти?
— Да — кимна продавачката. — Но не са си го измислили те, разбира се, а римляните. После Карло Маньо го е възприел, а тъй като семейство Марескоти били в неговата войска, получили право да използват този имперски символ. Но никой вече не знае тази история.
Ухиленото лице на един от келнерите се появи до нас.
— Само хората, които имат късмет да работят за Карина. Ние знаем всичко за голямата й птица.
— Не му обръщай внимание — усмихна се продавачката и се престори, че се готви да го удари по главата с таблата. — Той е от квартала на бика. Те вечно създават неприятности.
Точно в този момент нещо отвън прикова вниманието ми — черен мотор с мъж в черни дрехи и спуснат наличник на каската поспря за миг, за да надникне в кафенето, а после форсира мотора и изчезна.
— Дукати С4 — изрецитира келнерът. — Страхотна машина. Течно охладен двигател. Кара мъжете да сънуват кръв и събуждайки се, потънали в пот, да се опитат да я овладеят. Но няма ръчки, за които да се хванеш. Затова… — Той се потупа многозначително по корема. — … не кани момиче на мотора, ако нямаш здрави мускули и добри спирачки.
— Престани, Дарио! — сгълча го продавачката. — Дрънкаш само глупости.
— Познаваш ли този човек? — попитах я.
— Този тип ли? — Тя доби презрително изражение. — Знаеш какво казват хората… на онези, които вдигат много шум, им липсва нещо там долу.
— Аз не вдигам много шум! — запротестира Дарио.
— Не говорех за теб, тъпчо! Говорех за мъжкаря на мотора.
— Знаеш ли кой е? — попитах отново.
Тя сви рамене.
— Аз харесвам мъже с коли. Мъжете с мотори са плейбои. Можеш да сложиш гаджето си на мотора, но къде ще настаниш децата и тъща си?
— Точно така — ухили се Дарио. — Затова спестявам за мотор.