Докато се отдалечавах от кафенето, непрестанно се оглеждах за мотора, но не го видях никъде. Интуицията ми говореше, че това е същият тип, който ме бе уплашил снощи, а ако наистина беше плейбой, който си търсеше гадже, имаше по-добри начини да го направи.
Когато собственичката на книжарницата най-после се върна от обеда си, седях на стъпалата й, облегната на вратата и бях почти готова да се предам. Но търпението ми скоро бе възнаградено. Приятелката от детинство на майката на Росини погледна индекс картата и веднага кимна.
— А, да — каза тя без въобще да се изненада. — От университетския архив. Историческата сбирка. Мисля, че все още използват стария каталог. Да видим… да, отнася се за края на Средновековието, а това означава „местен“. Виж… — показа ми тя кодовете, — това е буквата на рафта — „К“, а тук е номерът на чекмеджето — „3-17Б“.
Разрешила загадката толкова бързо, тя ме погледна с надежда, че ще й поставя нова.
— Как се снабди с тази карта? — попита ме тя.
— Майка ми, или по-скоро баща ми е бил професор в университета. Професор Толомей?
Старата жена засия.
— Помня го! Бях негова студентка! Знаеш ли, той бе човекът, който сложи в ред цялата сбирка. Дотогава беше пълна бъркотия. Прекарах две лета, лепейки номера по чекмеджетата. Но… чудя се защо е взел точно тази карта. Винаги се дразнеше, когато хората оставяха картите къде ли не.
Университетът в Сиена се намираше близо до книжарницата и до градската порта — „Порта Туфи“. Въпреки името и репутацията си, университетът представляваше само редица незабележителни сгради. Единствено марксистките плакати по оградата подсказваха, че тук вероятно се събират младежи.
Надявайки се да потъна незабележима сред студентите, влязох в сградата, която книжарката ми бе описала, и се отправих право към мазето. Може би защото бе време за сиеста, или пък просто през лятото наоколо нямаше никой, успях да вляза в университетския архив без да срещна и един човек. Мястото бе блажено прохладно и тихо. Проникването вътре се оказа прекалено лесно и, ако бях суеверна, щях да се уплаша, че попадам в капан.
Обиколих архива няколко пъти. Напразно се опитвах да намеря точния рафт според информацията от картата. Книжарката ми бе обяснила, че сбирката е отделена от другите и дори навремето хората рядко я използвали. Трябваше да открия коя е най-отдалечената част на архива, но всяка част ми се струваше отдалечена, а и никой не си бе направил труда да постави надписи на език, който разбирах. На всичкото отгоре, рафтовете нямаха чекмеджета — бяха си прости рафтове с книги и никъде не видях етикет „К3-17Б“.
След като обикалях около двайсет минути, най-после се сетих да изпробвам една врата в далечния край на помещението. Беше масивна метална врата, която сякаш водеше към банков трезор, но се отвори без проблем и разкри по-малка стая, където климатикът правеше въздуха да мирише по различен начин — нещо като смесица между шоколад и нафталин.
Най-после индекс картата влезе в работа. Рафтовете тук наистина имаха чекмеджета, както ми бе описала книжарката. Сбирката бе подредена хронологично, започвайки с етруските и приключвайки в годината, поне така предположих, когато бе умрял баща ми. Очевидно оттогава никой не се бе интересувал от сбирката, защото навсякъде се стелеше дебел слой прах, а когато се опитах да задвижа монтираната на колелца стълба, тя отначало не помръдна, тъй като металните колела бяха ръждясали и залепнали за пода. Най-после успях да я избутам и тя тръгна напред, скърцайки и оставяйки малки кафяви отпечатъци по сивия линолеум.
Нагласих стълбата до рафт „К“ и се покатерих на нея, за да погледна отблизо редица 3, която се състоеше от няколко чекмеджета. Отначало ми се стори, че чекмедже „17Б“ е заключено, но след като го ударих няколко пъти с юмрук, както правиш, когато автоматът за паркиране глътне и последната ти монета без да я отчете, то ми позволи да го дръпна. Вероятно никой не го беше отварял след смъртта на баща ми преди двайсетина години.
Чекмеджето се отвори неохотно и разкри голям пакет, опакован стегнато в кафяв найлон. Мушнах го с пръст и усетих, че съдържаше някаква пореста материя. Озадачена, измъкнах пакета от чекмеджето, слязох долу и седнах да разгледам откритието си.
Вместо да съдера найлона, забучих нокът в него и направих малка дупка. Опаковката си пое дълбоко дъх и се показа парченце син плат. Разширих дупката и опипах плата. Не бях експерт, но разбрах, че е коприна и, въпреки доброто си състояние, беше ясно, че е много стара.