Ентусиазмът на братовчед ми контрастираше рязко с настроението ми. Очевидно, тази сутрин бях рискувала живота си за ръждясал вехт нож и избеляло знаме. Да, беше cencio, и като такова бе ценен, почти вълшебен предмет за хората от Сиена, но, за съжаление, ако някога го изнеса отвъд стените на града, ще се превърне в ненужен стар парцал.
— Е — запитах, — колко би струвало подобно нещо? Имам предвид в пари?
— Пари? — учуди се Пепо и ме изгледа, сякаш го бях попитала колко е взимал на час Христос. — Но това е наградата! Много специална… велика чест. Още от Средновековието, победителят в „Палио“ получавал красив копринен флаг, поръбен със скъпа кожа. Римляните го наричали pallium и затова състезанието ни се казва „Палио“.
Той махна с ръка към знамената, окачени по стените около нас.
— Всеки път, когато кварталът ни спечелва „Палио“, получаваме ново cencio за колекцията ни.
— Значи нямаш други от четиринайсети век?
— О, не! — поклати глава Пепо. — Това е много, много специално. В миналото онзи, който печелел „Палио“, взимал флага и си шиел от него някаква дреха, която носел триумфално. Затова не притежаваме стари cencio.
— Прекалено ярко за риза. Макар че… може би в Малибу…
— Сега, разбира се — продължи Пепо, без да обръща внимание на забележката ми, — гледаме на тях като на произведения на изкуството, за които се грижим подобаващо.
— Ами ножа? Виждал ли си го някога преди?
Пепо се обърна към масата и вдигна ножа.
— Това — каза той, като извади ръждивия нож от канията и го огледа под лампата, — е кинжал. Много удобно оръжие.
Той инспектира гравюрата грижливо, като кимаше кротко на себе си, сякаш във всичко това имаше някакъв смисъл.
— Орел. Разбира се. И е бил скрит заедно с флага от 1340 година. И само като си помисля, че доживях да го видя! Защо никога не ми го е показвал? Предполагам, е знаел какво ще кажа. Тези съкровища принадлежат на цяла Сиена, а не само на семейство Толомей.
— Пепо — прекъснах го, — нямам представа за какво говориш. Какво би трябвало да направя с тези неща?
Пепо ме изгледа с невиждащи очи, сякаш се намираше, поне отчасти, през 1340 година.
— Спомни си какво ти разказах за родителите ти — и двамата вярваха, че Ромео и Жулиета са живели тук, в Сиена. Е, през 1340 година тук се провело „Палио“, за което не спрели да говорят дълги години. Казват, че cencio изчезнало, а някакъв мъж умрял по време на състезанието. Също така твърдят, че Ромео участвал в надбягването. Мисля, че това е неговият кинжал.
— Кой спечелил?
— Не съм сигурен. Някои казват, че бил Ромео. Други казват, че той бил дисквалифициран. Но запомни думите ми — погледна ме той с присвити очи, — семейство Марескоти биха направили абсолютно всичко, за да сложат ръка на тези предмети.
— Имаш предвид онези Марескоти, които още живеят в Сиена?
Пепо сви рамене.
— Каквото и да си мислиш за флага, кинжалът със сигурност е принадлежал на Ромео. Виждаш ли гравюрата на дръжката? Можеш ли да си представиш какво съкровище би било това за тях?
— Предполагам, че бих могла да го върна…
— Не! — извика Пепо бързо.
Забелязах, че замаяната радост в очите на братовчед ми бе отстъпила пред други емоции, далеч не така чаровни.
— Трябва да го оставиш тук! Това съкровище принадлежи на цяла Сиена, а не само на Марескоти. Постъпи много разумно, като го донесе тук. Трябва да го обсъдим с всички магистрати от квартала. Те знаят най-добре. А междувременно, ще го прибера в сейфа, далеч от влиянието на светлина и въздух.
Той нетърпеливо започна да сгъва коприната.
— Обещавам ти, че ще се погрижа за това съкровище — увери ме той. — Сейфът ни е напълно безопасен.
— Но майка ми го остави на мен… — запротестирах.
— Да, да, да, но това е нещо, което не може да принадлежи само на един човек. Не се тревожи, магистратите ще знаят как да постъпят.
— Ами…
Пепо ме изгледа строго.
— Аз съм твой кръстник. Нямаш ли ми доверие?
IV.II.
За маестро Амброджио нощта преди Мадона Асунта бе свята като Бъдни вечер. По време на вечерното бдение, катедралата се изпълваше с хилядите свещи от дългите процесии на представителите на всички квартали, които вървяха по централната пътека към златния олтар, за да поднесат смирените си почитания на Богородица, защитницата на Сиена, и да отпразнуват възнесението й в рая.