Утре, в самия ден на Мадона Асунта, величествената катедрала щеше да се озари от бляскави пламъци, когато васалите от околните градове и села ще пристигнат да поднесат своите почитания. Всяка година на този ден — 16 август — законът изискваше от тях да дарят грижливо изчислено количество восъчни свещи на божествената кралица на Сиена. Строги градски служители щяха да следят дали всеки град и село плащат съвестно дължимото. Фактът, че катедралата вече бе осветена от хиляди свещи, потвърждаваше онова, което чужденците знаеха добре — Сиена бе велико място, благословено от всемогъща богиня.
Маестро Амброджио определено предпочиташе нощното бдение пред дневната процесия. Нещо вълшебно се случваше с хората, когато внасяха светлина в тъмнината. Пламъкът достигаше до душите им и, ако човек се вгледаше внимателно, можеше да забележи чудото в очите им.
Но тази вечер той нямаше да участва в чудото, както правеше обикновено. Откак бе започнал огромните стенописи в „Палацо Публико“, магистратите в Сиена се отнасяха с него като с един от своите хора. Правеха го, за да са сигурни, че ще ги изрисува в привлекателен вид. Затова сега бе тук, заклещен на подиума в компанията на Деветимата, магистратите на Бичерна, Капитана на войната и Капитана на народа. Единствената облага бе, че високото място му предлагаше отлична гледка към нощния спектакъл — към музикантите в алени униформи, барабанистите и знаменосците, свещениците в украсени одежди, и осветената от свещи процесия, която щеше да продължи докато всеки квартал поднесеше почитанията си на божествената дама, приютила под майчината си закрила всички тях.
Човек не можеше да обърка семейство Толомей начело на процесията от „Сан Кристофоро“. Облечени в червено и златно — цветовете на герба им, господин Толомей и жена му пристъпяха царствено по централната пътека към олтара. Зад тях вървяха членовете на семейството и маестро Амброджио бързо забеляза сред тях Жулиета. Макар косата й да бе покрита със синя коприна — синьото символизираше невинността и величието на Богородица — и макар лицето й да бе осветено само от восъчната свещ в ръцете й, красотата й с лекота засенчваше всичко около нея, дори красивите одежди на братовчедите й.
Но Жулиета не забелязваше възхитените погледи, които я следваха към олтара. Мислите й очевидно бяха съсредоточени само върху Богородица и, докато всички около нея вървяха към олтара със самодоволството на дарители, тя бе приковала очи в пода и не ги вдигна оттам докато не коленичи до братовчедите си и не подаде свещта си на свещеника.
После стана, поклони се два пъти и се огледа наоколо. Едва сега видя величието, което я заобикаляше, и се олюля за миг под грандиозния купол, оглеждайки хората с нервно любопитство.
Маестро Амброджио копнееше да се втурне към нея и да й предложи скромната си помощ, но приличието изискваше да остане на мястото си, затова се задоволи само да се възхищава на красотата й отдалеч.
Не беше единственият, който я забеляза. Магистратите, заети със сключване на сделки и приветствия, занемяха, когато видяха лъчистото лице на Жулиета. Прочутият господин Салимбени, застанал достатъчно близо до подиума, за да изглежда сякаш там му е мястото, се обърна, за да види какво бе накарало всички да замълчат. Когато забеляза младата жена, на лицето му засия приятна изненада. В този момент, маестро Амброджио си припомни стенописа, приковал вниманието му преди години — когато беше млад и глупав — в къща с лоша репутация. Сцената представяше древния бог Бакхус, или Дионисий, както го наричаха древните гърци, дошъл на остров Наксос, за да намери там принцеса Ариадна, изоставена от предишния си любовник Тезей. Митът не разказваше за случилото се след срещата между бога и жената. Някои мислеха, че са напуснали земята в хармонична любов, други обаче знаеха, че връзките между простосмъртни и богове никога не са били с добър край.
Сравнението на Салимбени с божество бе прекалено любезно, като се имаше предвид репутацията му. Но пък древните богове били всичко друго, но не и добри и кротки. Бакхус, бог на виното и празненствата, с лекота се превръщал в бог на дивата лудост — ужасна природна сила, която можела да съблазни жените и да ги накара да тичат обезумели из горите и да разкъсват животни с голите си ръце.
Сега, докато стоеше и наблюдаваше Жулиета, за неопитното око Салимбени изглеждаше кротък и смирен, но маестрото виждаше, че под изисканите дрехи преобразяването вече започваше.