— Трябва да кажа — промърмори един от магистратите, — че Толомей е пълен с изненади. Защо я е държал заключена през цялото това време?
— Не се подигравай — отвърна старшият магистрат Николино Патрици. — Чух, че тя е останала сираче благодарение на една от бандите на Салимбени. Нападнали дома й докато била в изповедалнята. Спомням си баща й добре. Беше чудесен човек. Много достоен.
— Сигурен ли си, че е била там? Не е присъщо на Салимбени да остави подобна перла да се изплъзне от ръцете му.
— Била е спасена от някакъв свещеник. Толомей взел и двамата под закрилата си — въздъхна Николино Патрици и отля от виното си. — Надявам се само, че това няма да разпали враждата отново, след като вече успяхме да я поставим под контрол.
От дълго време господин Толомей се страхуваше от този момент. Бе наясно, че в нощта на бдението ще се изправи срещу врага си, онзи отвратителен човек Салимбени. Също така знаеше, че достойнството му изисква да отмъсти за смъртта на семейството на Жулиета. Затова, след като се поклони пред олтара, той тръгна към подиума, издирвайки Салимбени сред благородниците.
— Добър вечер, скъпи приятелю! — поздрави го Салимбени и разпери ръце за прегръдка. — Надявам се, че всички от семейството ти са в добро здраве?
— Повече или по-малко — отвърна Толомей през зъби. — Някои наскоро загинаха от ужасно насилие. Сигурен съм, че си чул за това?
— Чух някакъв слух — отговори Салимбени, като сви рамене. — Но никога не вярвам на слухове.
— Тогава имам късмет — каза Толомей, извисил ръст над врага си, но неспособен да го надвие, — тъй като разполагам със свидетели, готови да се закълнат с ръка на библията.
— Наистина ли? — попита Салимбени, като отмести очи настрани, сякаш вече бе отегчен от скучната тема. — И кой съд ще бъде достатъчно глупав да ги изслуша?
Напрегнато мълчание последва въпроса му. Толомей и всички около него бяха наясно, че предизвикваше сила, която можеше да го размаже и да унищожи само за няколко часа всичко, което притежаваше — живот, свобода и имоти. А магистратите нямаше да направят нищо, за да го защитят. В частните им хазни имаше прекалено много от златото на Салимбени, а и очакваха още повече, така че не желаеха падението на тиранина.
— Скъпи приятелю — продължи Салимбени, а милата му усмивка се завърна, — надявам се да не позволиш на подобни далечни събития да съсипят вечерта ти. По-скоро би трябвало да се радваш, задето дните на битките ни отминаха и можем да посрещнем бъдещето в мир и разбирателство.
— Това ли считаш за мир и разбирателство?
— Вероятно трябва да помислиш… — Салимбени се огледа наоколо и всички, освен Толомей, забелязаха накъде гледаше. — … да скрепим мира си с брак.
— Но, разбира се!
Толомей бе предлагал същата мярка вече няколко пъти, но винаги му отказваха. Според него, ако Салимбени влееха кръвта си в кръвта на Толомей, нямаше да са склонни да я проливат толкова лесно.
Обзет от нетърпение да изкове желязото докато е горещо, той повика жена си. Наложи му се да й махне няколко пъти преди Мона Антония най-после да посмее да повярва, че мъжете я канеха при тях. С нетипична за нея скромност тя застана нервно пред Салимбени като роб пред непредвидимия си господар.
— Скъпият ми приятел, господин Салимбени, предложи да свържем с брак нашите две семейства — обясни й Толомей. — Какво ще кажеш, мила? Нали това ще е чудесно?
Мона Антония закърши ръце поласкано.
— Наистина ще е чудесно. Великолепно.
Тя едва не се поклони на Салимбени преди да му заговори.
— След като сте така любезен да го предложите, господине, имам дъщеря, която наскоро навърши тринайсет години и би била подходяща за красивия ви син Нино. Тя е мълчалива и кротка, но много здрава. Ето там е… — Мона Антония посочи към другия край на залата, — до първородния ми син Тебалдо, който утре ще участва в „Палио“, както вероятно знаете. Тя има и по-малка сестра, която сега е на единайсет години.
— Благодаря за щедрото предложение, скъпа моя — отговори Салимбени, като се поклони любезно, — но не мислех за сина си. Мислех за самия себе си.
Толомей и Мона Антония ахнаха изненадано. Всички наоколо реагираха по същия начин. Последва нервно шушукане.
— Коя е тази? — продължи Салимбени, като кимна към Жулиета. — Била ли е омъжена вече?