Предишният гняв се завърна в гласа на Толомей.
— Това е племенницата ми. Тя е единствената оцеляла от трагичните събития, които споменах преди малко. Вярвам, че живее само за да отмъсти за клането на семейството си.
— Разбирам — кимна Салимбени, но не се обезкуражи.
Всъщност, дори изглеждаше доволен от предизвикателството.
— Притежава здрав и непокорен дух, а?
Мона Антония не можа да се сдържи и пристъпи напред.
— Точно така, господине. Изключително неприятно момиче. Убедена съм, че ще сте много по-добре, ако вземете една от дъщерите ми. Те няма да се съпротивляват.
Салимбени се усмихна, най-вече на себе си.
— Аз всъщност харесвам съпротивата.
Дори отдалеч, Жулиета усети многобройните погледи върху себе си и не знаеше къде да отиде, за да избяга от тях. Леля й и чичо й бяха изоставили роднините си, за да се смесят с другите благородници и сега говореха с мъж, който излъчваше спокойствието и величието на император, но имаше очи на гладно и опасно животно. А най-тревожното бе, че тези очи бяха приковани в нея.
Тя потърси убежище зад една от колоните, пое си дълбоко дъх и се помъчи да си внуши, че всичко ще е наред. Тази сутрин, монах Лоренцо й бе донесъл писмо от Ромео, което й съобщаваше, че баща му коменданте Марескоти щеше да посети чичо й и да поиска ръката й колкото се може по-скоро. Откак получи писмото, тя не спираше да се моли предложението да бъде прието. Надяваше се, че зависимостта й от семейство Толомей скоро ще се превърне в минало.
Жулиета надникна иззад колоната и забеляза красивия Ромео в тълпата благородници. Той се надигаше на пръсти и се оглеждаше, за да я открие, очевидно раздразнен, че не успяваше. До него стоеше мъж, който сигурно бе баща му. Тя се радваше и ласкаеше, че двамата я приемаха в семейството си и, когато ги видя да се приближават към чичо й, едва успя да се сдържи. Дискретно се придвижи по-близо и се опита да дочуе нещо без да открият присъствието й. За щастие, всички бяха погълнати от разгорещения разговор, за да обърнат внимание на нещо друго.
— Коменданте! — възкликна чичо й, когато видя двамата Марескоти. — Кажете, ни, врагът стигна ли вече до портите ни?
— Врагът — отговори коменданте Марескоти, като кимна бързо на мъжа с опасните очи, застанал до чичо й, — е вече тук. Името му е корупция и не спира пред портите.
Той замълча за момент, за да има даде възможност да се посмеят.
— Господин Толомей, бих искал да обсъдя с вас един деликатен въпрос. Насаме. Кога мога да ви посетя?
Толомей го изгледа изненадано. Семейство Марескоти може да не притежаваха богатствата на Толомей, но пламъците на историята осветяваха името им и родословното им дърво можеше да бъде проследено поне пет века назад. Жулиета подозираше, че нищо не би доставило по-голямо удоволствие на чичо й от сближаването с тях. Толомей обърна гръб на мъжа с животинските очи и разтвори ръце.
— Кажете ми какво имате предвид.
Коменданте Марескоти се поколеба, очевидно притеснен от ушите, които ги заобикаляха от всички страни.
— Не мога да си представя — отвърна той дипломатично, — че господин Салимбени би намерил разговора ни много интересен.
В мига, когато чу името Салимбени, Жулиета почувства как тялото й се сковава от ужас. Едва сега осъзна, че мъжът с животинските очи, бе човекът, отговорен за смъртта на семейството й. Беше си представяла безброй пъти как ли изглеждаше чудовището и сега, когато стоеше пред нея, шокирано отбеляза, че с изключение на очите, не бе толкова страховит.
Беше си представяла як и опасен тип с тяло, създадено за битки и жестокости, а вместо това видя мъж, който вероятно никога не бе размахвал оръжие. Уменията му изглеждаха съсредоточени изцяло в реториката и гастрономията. Контрастът между него и коменданте Марескоти бе невероятен. Единият бе експерт във войната, но желаеше само мир, а под цивилизования финес на другия се криеше гнилота.
— Грешите, коменданте — каза Салимбени, наслаждавайки се от факта, че контролира напълно разговора. — Винаги се интересувам от бизнес, който не може да чака до сутринта. Както знаете, аз и господин Толомей сме добри приятели и той със сигурност не би пренебрегнал… — Салимбени се засмя на собствения си избор на думи. — … моя скромен съвет в тези важни делови отношения.
— Моля да ме извините — отвърна коменданте Марескоти, — прав сте. Това може да почака до сутринта.
— Не! — намеси се невъздържано Ромео, като пристъпи напред. — Не може да чака! Господин Толомей, искам да се оженя за племенницата ви Жулиета.