Когато Ромео най-после замълча, никой от околните не пожела да срещне погледа му. Някои бяха ужасени от богохулствата му, други се срамуваха да видят как член на семейство Марескоти сключва подобна егоистична сделка с Богородица, а повечето просто съжаляваха баща му, на когото всички се възхищаваха. Дали чрез божията намеса, последвала подобно нагло оскверняване, или чрез човешките нормални действия, според повечето хора, на младия Ромео Марескоти нямаше да бъде позволено да оцелее в „Палио“.
IV.III.
Докато се отдалечавах от музея на Бухала, бях разкъсвана от противоречиви чувства. От една страна, изпитвах облекчение, че флагът и кинжалът на Ромео сега се намираха в сейфа на Пепо. От друга, съжалявах задето му ги бях дала толкова бързо. Ами ако майка ми бе искала да ги използвам за определена цел? Ами ако в тях се криеше следа към гроба на Жулиета?
По целия път към хотела едва сдържах желанието си да се върна в музея и да си поискам обратно съкровищата. Успях само защото знаех, че удоволствието от връщането им скоро щеше да бъде засенчено от страха какво ли щеше да им се случи. Кой можеше да каже дали бяха на по-безопасно място в сейфа на директор Росини, отколкото в този на Пепо? Все пак, бандитът знаеше къде живея — как иначе щеше да влезе в стаята ми — и рано или късно щеше да разбере къде пазех нещата си.
Спрях по средата на улицата. До този момент дори не се бях сетила, че връщането в хотела бе най-тъпото нещо, което можех да направя, независимо, че вече не носех съкровищата. Несъмнено, бандитът очакваше да постъпя точно по този начин. След малката ни криеница в университетския архив, той вероятно не бе в добро настроение.
Очевидно се налагаше да сменя хотела и да го направя така, че никой да не може да ме открие. Но дали пък това не бе последното предупреждение да се метна на самолета за Вирджиния?
Не. Не можех да се предам. Не и сега, когато най-после бях стигнала до някъде. Щях да сменя хотела вероятно тази вечер, след като се стъмнеше. Щях да стана невидима, коварна и проклета.
Полицейският участък се намираше на една и съща улица с хотел „Чизарели“. Помотах се пред него за малко, като наблюдавах полицаите и се чудех дали щеше да е разумно да се запозная с местния закон и да рискувам ченгетата да открият двойната ми самоличност. Накрая реших, че не беше разумно. Бях седяла в достатъчно стаи за разпити, за да знам, че полицаите бяха същите като репортерите — да, изслушваха историята ти, но предпочитаха своята собствена. А и какво можеха да направят? Да нарисуват безполезен портрет на бандита и да дойдат да снимат трупа ми?
Тръгнах обратно към центъра, като се обръщах на всеки няколко метра, за да проверя дали ме следяха. Чудех се каква ли трябваше да е стратегията ми отсега нататък. Дори влязох в банката в „Палацо Толомей“, за да видя дали президент Макони имаше време и съвет за мен. За съжаление нямаше, но чиновничката — най-добрата ми приятелка засега, ме увери, че той ще се радва да се види с мен, когато се върне от почивката си на езеро Комо след десет дни.
Бях минавала покрай помпозната врата на банка „Монте Паски“ в „Палацо Салимбени“ няколко пъти откак пристигнах в Сиена. Винаги ускорявах стъпка, за да мина покрай крепостта на Салимбени без да ме открият и дори свеждах глава, като се чудех дали кабинетът на началника на охраната гледаше към „Банки ди Сопра“ или към друга улица.
Но днес беше различно. Днес беше денят, когато хванах бика за рогата и го разтърсих. Приближих се до внушителната врата и влязох вътре, като се уверих, че камерите ще запечатат новопридобитата ми увереност.
За сграда, опожарявана от вражи семейства, от моето включително, рушена от разгневени съграждани, построявана отново няколко пъти от собствениците си, конфискувана от правителството и накрая преродена като най-старата частна банка в света, „Палацо Салимбени“ бе впечатляващо спокойно място. Интериорът смесваше средновековното и модерното по елегантен начин и, докато вървях към рецепцията, миналото и настоящето се сляха около мен в едно цяло.
Жената на рецепцията говореше по телефона, но сложи ръка на слушалката, усмихна се и ме попита любезно с кого искам да се видя. Казах й, че съм лична приятелка на началника на охраната и спешно искам да обсъдя нещо с него. Тя кимна и ми прошепна, че мога да го намеря в мазето.