— И този някой съм аз?
— Изглеждаш компетентен. Но може и да греша. Просто предположих, че не би искал подобен тип да се мотае из любимата ти Сиена.
Най-после Алесандро се наведе напред с престорена искреност и сложи ръце на масата.
— Добре, госпожице Джейкъбс, обясни ми защо мислиш, че някой се опитва да те убие.
— Ами… — Очите ми бяха привлечени от татуировките по ръцете му и отказваха да ми се подчинят. — Какво ще кажеш за въоръжен е пистолет тип, който ме преследва в мазе?
Опитах се да дам по-смислено обяснение, но мозъкът ми бе прекалено зает с други импулси. Пред мен седеше не този Алесандро, когото бях очаквала да намеря в банката. Алесандро, когото познавах, бе издокаран и фин и не носеше отеснели от пране тениски. Но пък не можех да се оплача от гледката.
— Това — търпеливо започна Алесандро — не означава, че е възнамерявал да те убие. Как очакваш да ти помогна, ако не ми казваш истината?
— Казвам ти я! Кълна се!
Опитах се да си придам сладък и безпомощен вид, но той не се улови на въдицата. Съжалих задето не си бях водила бележки навремето за това как Джанис очароваше мъжете. Без изключение, те всички се предаваха и й осигуряваха всичко, което искаше. Понякога дори повече.
Дори и да бе прочел мислите ми, Алесандро не го показа.
— Не и цялата истина. Доста парченца липсват от мозайката.
— Какво те кара да мислиш, че мозайката въобще съществува?
— Прочетох досието ти. Винаги има мозайка. Може да не е красива, но съществува. Е, сподели с мен. Какво търси убиецът?
Поех си дълбоко дъх. Бях наясно, че сама съм се набутала в това положение и се налагаше да дам някакво обяснение.
— Добре — казах накрая. — Мисля, че търси нещо, което мама ми е оставила. Семейна ценност, която родителите ми намерили преди години. Мама искала да я остави на мен. Затова я скрила на място, където само аз мога да я намеря. Защо ли? Защото, независимо дали ти харесва или не, аз наистина съм Жулиета Толомей.
Погледнах го предизвикателно и открих, че ме наблюдаваше с усмивка.
— И намери ли го?
— Не мисля. Не още. Намерих само ръждясала кутия с купчина документи, стар парцал и някакъв кинжал. Честно казано, не виждам…
— Чакай, чакай! — прекъсна ме Алесандро. — Какви документи? Какъв парцал?
— Истории, писма. Тъпотии. А парцалът очевидно е cencio от „Палио“ от 1340 година, в които беше увит кинжал, скрит в едно чекмедже…
— Чакай! Каза, че флагът е от 1340 година?
Изненадах се, когато го видях да реагира на новината по-бурно и от Пепо.
— Да, така мисля. Очевидно е много специален. А кинжалът…
— Къде е?
— На сигурно място. Оставих го при братовчед ми в музея на Бухала.
Осъзнах, че Алесандро не ме разбра и добавих:
— Братовчед ми, Пепо Толомей, е уредник на музея на Бухала. Каза ми, че ще сложи нещата в сейфа.
Алесандро изстена и прокара ръце през косата си.
— Какво? — попитах. — Не беше ли добра идея?
— Мамка му!
Алесандро скочи, отвори едно чекмедже, извади пистолет и го прибра в кобура на колана си.
— Хайде, тръгваме! — нареди ми той.
— Чакай! Какво става? — надигнах се неохотно. — Не предлагаш да отидем при братовчед ми с това… с пистолета, нали?
— Не е предложение. Хайде!
Забързахме по коридора и той погледна краката ми.
— Можеш ли да тичаш с тези обувки?
— Слушай — отвърнах, опитвайки се да го настигна. — Искам, да изясня нещо. Аз съм пацифистка. Не вярвам в оръжията. Ясно ли е?
Той спря насред коридора, извади пистолета и го пъхна в ръката ми преди да осъзная какво става.
— Усещаш ли го? — попита той. — Това е пистолет. А навън има много хора, които не искат мир и вярват в оръжията. Например твоят ухажор в анцуг. Така че, извини ме, но трябва да се погрижа за тези копелета преди да отлетим в утопичната ти страна.
Тичахме по цялата „Виа Салустрио Бандини“, за да стигнем до „Пиацета дел Кастеларе“. Когато се приближихме до вратата на музея Алесандро извади пистолета си, но аз се престорих, че не забелязвам.
— Стой зад мен — нареди ми той. — Ако работата загрубее, просни се на пода и си покрий главата.
Без да изчака отговора ми, той сложи пръст на устните си и бавно отвори вратата. Влязох послушно в музея на няколко стъпки след него. Не се и съмнявах, че реагираше прекалено остро, но щях да го оставя сам да стигне до този извод. Сградата бе абсолютно тиха и нямаше и следа от престъпна дейност. Минахме през няколко зали, но накрая аз спрях.