— Добре, слушай…
Алесандро незабавно сложи ръка на устата ми, за да ме накара да замълча. Вслушахме се напрегнато и тогава чух, че някой стенеше.
Движейки се бързо през притихналите зали, скоро стигнахме до звука. Алесандро се огледа, за да се увери, че няма да попаднем в засада, после се втурнахме към Пепо, който лежеше на пода в кабинета си, насинен, но жив.
— О, Пепо! — извиках и се опитах да му помогна. — Добре ли си?
— Не! — рязко отвърна той. — Разбира се, че не съм добре. Не мога да използвам крака си. Сигурно съм паднал. Колко е часът?
— Четири.
Огледах се да видя къде бе оставил патерицата си и очите ми попаднаха върху сейфа, отворен и празен.
— Видя ли човека, който го направи? — извиках.
— Кой човек? — попита Пепо, като се опита да седне, но се намръщи от болка. — Ох, главата ми! Имам нужда от хапчетата си. Салваторе! О, не, чакай, днес е почивният ден на Салваторе. Кой ден е?
— Не се движи — нареди му Алесандро, като коленичи до него и прегледа крака му. — Мисля, че е счупен. Ще повикам линейка.
— Чакай! Не! — извика Пепо. — Тъкмо се канех да затворя сейфа. Чухте ли ме? Трябва да затворя сейфа.
— Хайде да се тревожим за сейфа по-късно — предложих.
— Кинжалът… в залата за конференции е. Потърсих информация за него в една книга. Трябва да го затворя в сейфа. Той е опасно и зло нещо!
Алесандро и аз се спогледахме. Сега не беше подходящият момент да съобщаваме на Пепо, че бе прекалено късно да затваря сейфа. Очевидно, знамето бе изчезнало, както и всяко второ съкровище, пазено от братовчед ми. Но може би пък крадецът не бе забелязал кинжала. Ако бях права, това щеше да е поне малка утеха. Надигнах се и влязох в залата за конференции. Кинжалът на Ромео лежеше на масата до ръководство за средновековни оръжия.
Стиснах кинжала в ръка и се върнах в кабинета на Пепо в мига, когато Алесандро викаше линейка.
— А, да, ето го — каза братовчед ми, когато видя кинжала. — Прибери го в сейфа. Бързо. Носи лош късмет. Виж какво се случи с мен. Книгата твърди, че дяволът се е вселил в него.
Пепо бе претърпял леко комоцио и имаше счупена кост. Лекарката настоя да го задържи в болницата за през нощта, закачен към различни машини. За съжаление, тя също така настоя да му обясни какво точно му се бе случило.
— Съобщава му, че някой го е ударил по главата и е откраднал всичко от сейфа — прошепна ми Алесандро, превеждайки оживения разговор между лекарката и нервния й пациент. — А той казва, че иска да говори с истински лекар и никой не би могъл да го удари по главата в собствения му музей.
— Жулиета! — възкликна Пепо, когато най-после успя да прогони лекарката. — Какво ще кажеш за това? Лекарката твърди, че някой е влязъл с взлом в музея!
— Опасявам се, че е вярно — отговорих и го хванах заръката. — Ужасно съжалявам. Аз съм виновна. Ако не бях…
— А кой е този? — попита Пепо, като впери подозрителен поглед в Алесандро. — Да не е тук, за да пише протокол? Обясни му, че не съм видял нищо.
— Това е капитан Сантини — отговорих. — Той те спаси. Ако не беше той, все още щеше да си… да изпитваш силна болка.
— Хм — изсумтя Пепо, който все още не бе готов да се откаже от заядливото си настроение. — Виждал съм го преди. Той е Салимбени. Не те ли предупредих да стоиш далеч от тези хора?
— Шшт! Моля те!
Опитах се да го накарам да замълчи, но Алесандро, разбира се, бе чул всяка дума.
— Трябва да си почиваш — настоях.
— Не, не трябва! Трябва да говоря със Салваторе. Трябва да открием престъпника. В сейфа имаше много съкровища.
— Страхувам се, че крадецът е търсил флага и кинжала — отвърнах. — Ако не ти ги бях донесла, нищо нямаше да се случи.
Пепо ме изгледа объркано.
— Но кой би… Ох!
Очите му се замъглиха, вторачени в някакво неясно минало.
— Разбира се! Защо не се сетих за това? Но дали наистина би го направил?
— За кого говориш? — възкликнах учудено. — Знаеш ли кой ти причини това?
Пепо ме хвана за ръката и ме погледна напрегнато.
— Той винаги твърдеше, че ще се върне. Патрицио, баща ти… той каза, че един ден Ромео ще се върне и ще си вземе всичко обратно… живота, бъдещето, любовта си… всичко, което му отнехме.