Опитах да се освободя от хватката му, но той не ме пусна.
— Пепо — заговорих кротко, — мисля, че трябва да се опиташ да поспиш.
С крайчеца на окото си забелязах как Алесандро претегляше кинжала на Ромео в ръката си и се мръщеше, сякаш искаше да прозре скритите му сили.
— Ромео — продължи Пепо, по-унесено, тъй като успокоителните бяха започнали да действат, — Ромео. Ромео Марескоти. Е, не можеш да си призрак завинаги. Може би това е отмъщението му — насочено към всички нас. За начина, по който се отнесохме с майка му. Той беше… как се казва… un figlio illegitimo… Капитане?
— Роден извънбрачно — най-после се присъедини към нас Алесандро.
— Да, да! — кимна Пепо. — Извънбрачно дете. Страхотен скандал. О, тя беше толкова красиво момиче… и той ги изхвърли…
— Кой? — попитах.
— Марескоти. Дядото. Беше старомоден човек. Но много изискан. Все още си спомням надбягването от 1965 година. Това беше първата победа на Асето… и Пантера беше там… и Тополоне, чудесен кон. Вече няма такива. Тогава не си кълчеха краката и не ги дисквалифицираха, а ние нямахме нужда от всякакви видове ветеринари и управители, които да ни казват дали можем да се състезаваме… пфу! — Той поклати глава отвратено.
— Пепо? — потупах го по ръката. — Говореше за семейство Марескоти. За Ромео. Помниш ли?
— О, да! Твърдяха, че момчето има дяволски ръце. Чупеше всичко, до което се докоснеше. Конете губеха. Хората умираха. Истинско проклятие. Така твърдяха. Защото беше кръстен на Ромео, нали разбираш? От рода му бе. Неприятностите бяха в кръвта му… също както в твоята. Но си беше момче като всички друг. Обичаше бързите и шумни неща. Не можеше да седи на едно място. Вечно се занимаваше със скутери, мотори и парашути и чупеше всичко.
— Познавал си го?
— Не. Знаех само какво казваха хората. Те никога не се върнаха. Той и майка му. Никой вече не ги видя. Твърдяха, че израснал като дивак в Рим. Станал престъпник и убивал хора. Казват, че умрял в Насирия. Под друго име. Но това е само легенда. Хората обичат трагедии и конспирации. Тук е прекалено спокойно през зимата.
Погледнах Алесандро и той срещна погледа ми с необичайно потъмнели очи.
— Значи не го вярваш?
Пепо въздъхна, а клепачите му натежаха.
— Знам ли на какво да вярвам? Защо не изпратят лекар?
В този миг, вратата се отвори и цялото семейство Толомей нахлу в стаята и заобиколи падналия си герой с ридания и вопли. Очевидно, лекарката им бе обяснила положението, защото Пия Мария, жената на Пепо, ме изгледа мръсно, бутна ме настрани и зае мястото ми до мъжа си, а никой не изрази и най-малката благодарност за спасяването му. За да засили унижението ми, дъртата Нона Толомей влезе в стаята, тъкмо когато се чудех дали да побягна. Тя явно не се съмняваше, че престъпникът не бе крадецът, а аз.
— Ти! — изръмжа тя, насочила изкривен от артрит пръст към сърцето ми. — Bastardo!
Каза още много неща, но не ги разбрах. Омагьосана от гнева й, като сърна пред приближаващ влак, просто стоях там с увиснало чене, докато Алесандро, отегчен от семейната забава, ме хвана за врата и ме изкара навън.
— Пфу! — изстенах измъчено. — Това е една адски ядосана дама. Можеш ли да повярваш, че ми е леля? Какво каза?
— Няма значение — отговори Алесандро, като тръгна надолу по коридора с изражението на човек, който си мечтае да държи граната в ръката си.
— Тя те нарече Салимбени! — напомних му горда, че бях разбрала поне това.
— Да. И не беше комплимент.
— А мен как ме нарече? Това не го разбрах.
— Няма значение.
— Има — възразих и се заковах на място. — Как ме нарече?
Алесандро ме погледна нежно.
— Каза, че си копеле. Не си една от тях.
— Ах — преглътнах тежко. — Явно никой не вярва, че наистина съм Жулиета Толомей. Може би го заслужавам. Сигурно има специален вид ад, отреден за хора като мен.
— Аз ти вярвам.
Изгледах го изненадано.
— Наистина ли? Това е нещо ново. Кога се случи?
Той сви рамене и тръгна напред.
— Когато те видях пред вратата ми.
Не знаех как да реагирам на неочакваната любезност, затова продължих напред мълчаливо. Излязохме от болницата в златната светлина, която отбелязва края на деня и началото на най-дивите ти мечти.
— Е, госпожице Толомей — каза Алесандро, като се завъртя към мен с ръце на кръста. — Има ли нещо друго, което трябва да знам?
— Ами… — започнах колебливо, — има един тип на мотор…