— Света Богородице!
— Но той е различен. Просто… просто ме следи. Не знам какво иска…
Алесандро завъртя очи.
— Не знаеш какво иска! Искаш ли да ти обясня какво иска?
— Не, няма нужда — възпрях го скромно. — Не е проблем. Но този другият, с анцуга, той влезе в хотелската ми стая. И мисля… мисля, че трябва да си сменя хотела.
— Така ли мислиш? — изсумтя Алесандро. — Ще ти кажа как ще действаме. Първо ще отидем в полицията…
— Не, не в полицията!
— Те са единствените, които могат да ти кажат кой причини това на Пепо. А и аз нямам достъп до централния криминален регистър от „Монте Паски“. Не се тревожи, ще дойда с теб. Познавам тези момчета.
— Да бе! — изгледах го с присвити очи. — Това е просто коварен начин да ме набуташ в затвора.
Той вдигна ръце отчаяно.
— Ако исках да си в затвора, нямаше нужда да проявявам коварство, нали?
Намръщих се.
— Добре де! Но все пак не харесвам игрите ти на надмощие!
Алесандро се ухили.
— Защо тогава продължаваш да ги играеш?
Полицейският участък в Сиена беше изключително тихо и спокойно място. Някога в миналото, в седем без десет, часовникът на стената бе издъхнал и, докато седях там тази вечер, послушно разглеждайки на монитора страница след страница с образите на опасни типове, започнах да чувствам, че и моите собствени сили се изчерпваха. Колкото повече се вглеждах в лицата на компютърния екран, толкова по-добре осъзнавах, че въобще нямах представа как изглежда преследвачът ми отблизо. Първият път, когато го видях, носеше тъмни очила. Вторият път, бе прекалено тъмно, за да го огледам. Третият път, днес следобед, бях прекалено съсредоточена върху пистолета в ръката му, за да забележа чертите на мутрата му.
— Съжалявам — обърнах се към Алесандро, който седеше търпеливо до мен, — но не разпознавам никого.
Усмихнах се извинително на полицайката пред компютъра, тъй като знаех добре, че губя времето на всички.
— Извинете ме.
— Няма проблеми — усмихна ми се тя, вероятно защото бях Толомей. — Няма да отнеме дълго да сравним отпечатъците му.
Първото, което Алесандро направи, когато пристигнахме в полицейския участък, бе да съобщи за обира в музея на Бухала. Две патрулни коли бяха изпратени там незабавно, а четиримата полицаи изглеждаха въодушевени, че се бяха натъкнали на истинско престъпление. Ако престъпникът се бе оказал достатъчно тъп да остави следи, особено отпечатъци, беше само въпрос на време да узнаем самоличността му, но, разбира се, за тази цел трябваше вече да е бил арестуван.
— Докато чакаме — казах, — не мислиш ли, че е добре да проверим и Ромео Марескоти?
Алесандро се намръщи.
— Наистина ли вярваш на думите на Пепо?
— Защо не? Може и да е той. Може да е бил той през цялото време.
— В анцуг? Не мисля.
— Защо не? Познаваш ли го?
Алесандро си пое дъх.
— Да. И го няма в компютъра. Вече проверих.
Вторачих се в него, прекалено изненадана, за да проговоря. Той се засмя, когато видя изражението ми, но усмивката му не беше весела.
— Просто се радвай, че не е бил той. Обикновено получава онова, към което се стреми.
Преди да успея да му задам поредния въпрос, двама полицаи влязоха в стаята. Единият носеше лаптоп, който постави пред мен. Никой от тях не говореше английски, затова Алесандро отново влезе в ролята на преводач.
— Намерили отпечатък в музея — съобщи ми той. — Искат да разгледаш още няколко снимки, за да провериш дали някой ти изглежда познат.
Завъртях се към монитора. Пет мъжки лица ме гледаха със смесица от апатия и отвращение. След секунда казах:
— Не съм сто процента сигурна, но единственият, който прилича на преследвача ми, е номер четири.
След кратък разговор с ченгетата, Алесандро кимна.
— Това е човекът, проникнал в музея. Сега обаче те искат да знаят защо е обрал музея и защо те е следил.
— А защо първо не ми кажат кой е? — Огледах мрачните физиономии. — Да не е някакъв убиец?
— Името му е Бруно Карера. Член на организираната престъпност, свързан с много лоши хора в миналото. За известно време изчезнал от погледите на полицаите, но изглежда се е върнал.
Вторачих се отново в монитора. Бруно Карера определено бе преминал младежката възраст. Странно, че бе напуснал пенсионерското спокойствие, за да открадне вехт парцал без никаква търговска стойност.