— Просто съм любопитна… — заговорих без да мисля, — но някога бил ли е свързан с тип на име Лучано Салимбени?
Полицаите се спогледаха.
— Много хитро — прошепна ми Алесандро, като очевидно имаше предвид точно обратното. — Мислех, че не искаш да отговаряш на никакви въпроси.
Вдигнах очи и забелязах, че ченгетата ме наблюдаваха с подновен интерес. Явно се чудеха какво правех в Сиена и колко важна информация още можех да им снеса относно обира в музея.
— La signorina conosce Luciano Salimbeni? — обърна се единият полицай към Алесандро.
— Обясни им, че братовчед ми Пепо ми е разказал за Лучано Салимбени — казах. — Преди двайсет години имал мераци за някои от семейните ни ценности. А най-важното е, че информацията е достоверна.
Алесандро обясни колкото се може по-добре, но ченгетата не бяха доволни и продължиха да настояват за повече подробности. Беше странна борба на надмощие, тъй като те очевидно го уважаваха много, но аз и историята ми ги бяхме настроили подозрително. В един момент и двамата излязоха от стаята и аз се обърнах към Алесандро объркана.
— Това ли е? Можем ли да си тръгваме?
— Наистина ли мислиш, че ще те пуснат да си ходиш преди да им обясниш защо и в какво семейството ти е замесено с един от най-издирваните престъпници в Италия? — изморено ме попита той.
— Замесено? Казах само, че Пепо подозираше…
— Жулиета — наведе се Алесандро към мен, тъй като не искаше никой да ни чуе, — защо не ми разказа всичко това?
Преди да успея да отговоря, полицаите се върнаха с копие от досието на Бруно Карера и помолиха Алесандро да ме разпита.
— Изглежда си права — каза той, докато преглеждаше текста. — Бруно изпълнявал някои задачи за Лучано Салимбени. Бил арестуван веднъж и им разказал някаква история за статуя със златни очи… — Той ме погледна в очите, опитвайки се да прецени честността ми. — Знаеш ли нещо по въпроса?
Леко разтърсена от факта, че ченгетата знаеха за златната статуя, дори и информацията им да не бе съвсем точна, успях да поклатя глава отрицателно.
— Нямам представа.
В продължение на няколко секунди, очите ни водиха безмълвна битка, но не се предадох. Накрая, Алесандро се върна към текста.
— Изглежда Лучано може да е бил замесен в смъртта на родителите ти преди да изчезне.
— Да изчезне? Мислех, че е мъртъв.
Алесандро дори не ме погледна.
— Внимавай. Няма да те питам кой ти е казал това. Прав ли съм да приема, че не възнамеряваш да споделиш нищо повече с полицаите? — Той ме погледна за потвърждение, после продължи. — В такъв случай, предлагам да си придадеш измъчен вид, за да можем да се измъкнем оттук. Вече два пъти ме питаха за номера на социалната ти осигуровка.
— Да не забравяме — промърморих тихо, — че ти ме домъкна тук!
— А сега те измъквам оттук — отвърна той, като сложи ръка на рамената ми и ме погали по косата, сякаш се нуждаех от успокояване. — Не се тревожи за Пепо. Всичко ще е наред.
Реших да се включа в играта и облегнах глава на рамото му. Поех си дълбоко дъх и се опитах да се просълзя. Полицаите забелязаха изтормозената ми физиономия и ни оставиха насаме. Пет минути по-късно излязохме от полицейския участък.
— Чудесна работа — ухили се Алесандро, когато вече никой не можеше да ни чуе.
— И твоята също. Макар че… ти искаше да дойдем тук, така че не очаквай награда.
— Хей! — Той спря и ме погледна. — Сега знаеш името на човека, който те е следил. Нали точно това искаше, когато дойде при мен днес следобед?
Докато седяхме в участъка, навън бе притъмняло, но все още бе топло и уличните лампи хвърляха мека жълта светлина и превръщаха „Пиаца Сан Доменико“ в оперна сцена. Докато стояхме там и се гледахме, Алесандро ми заприлича на древно божество от подземния свят, появило се за кратко на земята, за да се оплаче от шума.
— Какво означава „novia“? — попитах.
Той тръгна напред.
— Казах им, че си ми гадже, за да спрат да питат за номера на социалната ти осигуровка. И за телефона ти също.
Засмях се.
— А те не се ли учудиха как така Жулиета ходи с един Салимбени?
Алесандро се усмихна, но видях, че въпросът ми го притесни.
— Страхувам се, че в полицейската академия не предават Шекспир.
Повървяхме известно време мълчаливо и безцелно. Вероятно бе време да се разделим, но не ми се искаше. Не заради факта, че Бруно Карера можеше да ме чака в хотелската ми стая, а просто компанията на Алесандро ми се виждаше най-естественото нещо в света.