— Не се страхувай — каза той, като нагласи бронята, покриваща лицето на животното. — Стои като ангел, но ще тича като дявол.
Ромео едва кимна, прекалено развълнуван, за да проговори, после пое пиката с флага на орела, която му подадоха. Трябваше да язди с нея по целия път, а ако Богородица бе благосклонна към него, щеше да я размени за наградата на финала. Ако обаче Девата бе в лошо настроение, Ромео можеше да се окаже последният, поставил флага си пред катедралата, и тогава трябваше да понесе прасе като символ на срама си.
В мига, когато му поднесоха шлема, Ромео забеляза маестро Амброджио. Изненадата му бе толкова силна, че конят запристъпва нервно под него.
— Маестро! — възкликна той с горчивина в гласа. — Да не си дошъл да нарисуваш картина за падението ми? Уверявам те, това ще е интересен спектакъл за окото на художника.
— Прав си — отговори маестрото — да ме дразниш. Дадох ти карта, която води право към бедата. Сега съм тук, за да оправя щетите.
— Оправяй ги, художнико! — отвърна Ромео. — Побързай, защото вече виждам как готвят въжето.
— Наистина ще го направя — каза маестрото, — ако ми позволиш да говоря прямо.
— Прямата реч е единствената, за която имаме време — намеси се коменданте Марескоти. — Така че, говори!
Маестро Амброджио се прокашля. Грижливо репетираната реч, която бе обмислял цяла сутрин, се изпари от главата му. Но необходимостта скоро надделя над притеснението му и той избъбри информацията в реда, в който се бе появила в мислите му.
— В страхотна опасност си! — започна той. — А ако не ми вярваш…
— Вярваме ти! — излая коменданте Марескоти. — Кажи ни подробностите!
— Един от учениците ми, Мемет — продължи маестрото, — дочул разговор в „Палацо Салимбени“ снощи. Работел по ангел на тавана… мисля, че беше херувим…
— По дяволите херувима! — изрева коменданте Марескоти. — Кажи ни какво Салимбени планира да направи със сина ми!
Маестро Амброджио си пое дъх дълбоко.
— Няма да опитат нищо тук във Фонтебечи, тъй като много очи ще наблюдават. Но на половината разстояние до „Порта Камолия“, където пътят се разширява, синът на Толомей и още някой ще се опитат да блокират пътя ти и да те избутат в канавката. Но това е само началото. След като влезеш в града, внимавай, когато минаваш през квартала на Салимбени. По кулите ще има хора, които ще хвърлят разни неща по теб, ако си сред тримата първи ездачи. Когато стигнеш до „Сан Донато“ и „Сан Едиджио“, няма да са толкова дръзки, но ако е ясно, че побеждаваш, ще рискуват.
Ромео погледна баща си.
— Какво мислиш?
— Същото като теб — отговори коменданте Марескоти. — Не съм изненадан. Очаквах подобно нещо. Но благодарение на маестрото, сега сме сигурни. Трябва да заемеш челното място и да останеш на него. Не жали коня, просто давай напред. След като стигнеш до „Порта Камолия“, трябва да ги оставиш да те подминат един по един, докато се озовеш на четвърто място.
— Но…
— Не ме прекъсвай! Искам да останеш на четвърто място докато подминеш „Сан Стефано“. Тогава можеш да излезеш на трето или второ място. Но не и на първо. Не и докато не подминеш „Палацо Салимбени“. Разбираш ли ме?
— Прекалено близо е до финала! Няма да мога да мина първи!
— Ще можеш.
— Прекалено е близо. Никой преди не го е правил.
— Откога това е пречка за сина ми? — меко попита коменданте Марескоти.
Бойната тръба на стартовата линия прекъсна всички разговори. Шлемът с орела бе поставен на главата на Ромео. Семейният свещеник бързо благослови младежа, а маестрото откри, че отправя молби дори към нервния кон. Оттук нататък само Богородица можеше да пази шампиона.
Петнайсетте ездачи се подредиха до въжетата и тълпата започна да скандира имената на любимците и враговете си. Всяко благородно семейство имаше поддръжници и противници, никой не бе само обичан или мразен. Дори семейство Салимбени имаха група подкрепящи ги сред тълпата. В подобни случаи като днешния, амбициозните мъже очакваха да видят целогодишните си благодеяния, възнаградени с проява на обществена подкрепа.
Сред ездачите, едва няколко човека мислеха за нещо друго, освен за предстоящото състезание. Някои търсеха контакти, други ги избягваха, на помощ се призоваваха светците покровители, подхвърляха се заплахи и обиди в последната минута. Времето за молитви бе отминало, никой вече не слушаше съветите и сделките не можеха да бъдат развалени. Каквито и демони да бяха призовани от хората в Сиена, те бяха получили живот и само състезанието можеше да раздаде справедливост. Нямаше друг закон, освен съдбата, никакви права, а само възможности, и победата бе единствената истина, която си струваше да знаеш.